вторник, 17 юли 2007 г.

Религията като светска образователна дисциплина

Религия в училище - "за" и "против". Този дебат се води повече от петнайсет години. Но институциите непрекъснато отговарят с цитиране на законите, че образованието в България е светско. А кое точно му е светското? А може ли тази учебна дисциплина да бъде само образователна и светска? Сложен въпрос, поне за някои. Статията бе публикувана със съкращения на страницата "Двери на Православието" и в брой 14 на "Църковен вестник" от 2007 година.

Сигурен съм, че ако някой си направи труда, да събере всички докумети, протоколи, студии и статии, всички материали свързани с въвеждането на предмета религия, ще се получи един многотомен сборник. Мненията относно формата на учебната дисциплина и нейното съдържание в повечето случаи са строго поляризирани. Те варират от разбирането и съпричастността към проблема до пълното отричане. Най-често изказванията в подкрепа въвеждането на религия идват от свещенослужители, от учители-теолози, от православни родители. Убеден съм, че между авторите на положителни мнения има и такива, които лицемерят и го правят с цел популизъм. Противниците на религиозно-просветните дисциплини не са никак малко. Това обикновено са хора възпитавани в атеизъм, които не желаят да вменяват на децата си християнски възгледи за живота. Между враждебно настроените са и представителите на нетрадиционните религии у нас. Войнстващите протестанти имат своите лобита в различни точки на държавната администрация и ги използват, за да пречат. Те знаят, че ако акцентът падне върху традиционното Православие, могат да загубят част от позициите си. Етническите партии, участващи в държавното управление, също не могат да допуснат обединяващо Православие, което да им се противопостави в обществено-политическия живот. Дебатите се водят по вестници и електронни медии, по заседателни зали и аудитории. Всеки смята, че неговото мнение е меродавно, всеки се старае да обоснове своята теза. Като хегемон над тази публична говорилня стои системата на образованието, която сочи с пръст членовете от законите, акцентиращи върху това, че образованието у нас е светско. Всъщност ако погледнем обективно, съдържанието на самата дума религия противоречи на атеизма и секуларизацията.

Този нескончаем диспут поражда един много важен въпрос: Доколко е възможно учебната дисциплина Религия да бъде изцяло светски образователен предмет? В следващите редове бих искал да споделя резултатите от своите наблюдения, както и опита от педаготическата си практика.

В началото, когато изнасях първите си уроци в часовете по религия, многократно си задавах въпроса: доколко мога да свържа преподаването на предмета с религиозната практика? В своите търсения аз нерядко се ползвах от мъдрите съвети на проф. Тотю Коев (Бог да го прости!), който ме учеше да не бързам, да изчакам да видя отношението на родителите и да проявя усет към самите деца. В началото на учебната 1997/ 1998 година не разполагахме с накакви наръчници и учебни пособия освен “Нашата вяра”. Понякога ми се налагаше да използвам фрази от рода на: “Деца, християнството учи, че ...”, “В Библията се разказва ...”, “Такова е църковното учение ...”. Това бяха завоалирани начини с които да кажа: “Деца ние като християни вярваме, че Бог е сътворил човека”, “вярваме, че Христос е Син Божи” и пр. Защото се притеснявах, да не наруша светския характер на тази образователна, а не вероучителна дисциплина. Някои теолози вече писаха, че светско не значи атеистично, но в един момент, когато полагаш основите и правиш първите стъпки, когато не знаеш кой и как ще изтълкува думите ти, е необходимо да бъдеш предпазлив.

Убедено мога да кажа, че в цялостното начинание имах подкрепата, както на децата, така и на учителския колектив с който работех. Разбиране проявиха и повечето от родителите. Все пак мина доста време, преди да се реша да заведа учениците си в православен храм, преди да ги науча под формата на песен на най-съдържателната детска молитва: “Дядо Господи, прости ме!” Днес десет години по-късно някои от тези проблеми вече са преодолени, вече има богат опит, но тогава не беше така. Една грешка можеше да доведе до отпадането на определен брой деца или разпадането на група, нещо, което аз не можех да си позволя. И в първите години имаше ученици, които искаха да изучават религия, но не можеха да посещават часовете поради нежеланието на родителите си. Днес този проблем продължава да съществува.

Друг съществен проблем се явява настоятелното желание на образователните институции предметът да бъде предимно образователен и познавателен. Тоест християнството да бъде изпразнено от своята духовност, да бъде превърнато в някаква общообразователна дисциплина. Проблемът не е в това, предметът да е образователен, а в това, че системата се ръководи от атеисти. На тях години наред им е вменявано, че “религията е опиум за народите”, че е форма на оклонение от здравия разум. Шумните дебати на ниво министерство – дали да се въведе религия като общозадължителен предмет, ясно показват какво е тяхното отношение по въпроса, както за формата на самия предмет, така и за неговото духовно съдържание.

Една от основните причини, атеистичната администрация да не иска всички деца да учат религия, е именно тази, че в нея не може да се избегне истинската религия – не може да бъде заобиколена вярата. Това експертите много добре го разбират и затова са толкова упорити. Това в пълния смисъл на думата е парадокс: Учебен предмет религия, в който религията да се заобикаля и избягва, при който в часовете да не се казва “Бог съществува”, “Бог сътвори човека” и прочее.

В същото време преподаването на ислям в някои райони на България е съпроводено с колективни обрязвания и шумно празнуване на мюсюлмански празници. Аз съм достатъчно толерантен към изповядващите исляма и уважавам техните ценности. Имам приятели мюсюлмани, с които ме свързва дългогодишна дружба. Но тук се питам: защо нито една институция не потърси сметка на хората, нарушили “светския” характер на учебната дисциплина Религия-ислям? Това открито говори за враждебното отношение на институциите към българското Православие. А ние сме принудени да се съобразяваме с тях, още повече, че управляващите в момента са твърде зависими от една етническа партия.

На тези експерти, израстнали и възпитани по времето на “реалния социализъм”, бих искал да напомня, че към всеки разработен урок педагозите описват възпитателните цели, които очакват да постигнат. Без живеца на вярата, възпитателният ефект ще се изгуби и постигнатите резултати ще бъдат половинчати. Не бихме могли да разкажем урока за сътворението на света, ако го лишим от присъствието на Бога Творец. Не е възможно християнската етика да стъпи на здрави основи, ако не се основава на божествения авторитет, на Спасителя Христос. Не можем да преподаваме уроците за християнското мъченичество, без да вложим познания за нашата християнска надежда. Да преподаваме религия и в същото време да отричаме съществуването на Бога, да заобикаляме истините на вярата е невъзможно, поне за мен! Не може да съществува религия без Бог, християнство без Христос!

Не зная доколко е приложимо на практика, да се преподава в училище вероучение, което да носи името религия. Твърде е възможно подобно начинание да срещне решителен отпор от страна на институциите, които пак ще се стараят да пречат и ще напомнят, че “образованието в България е светско”. А то е светско в този смисъл, че хората които го ръководят, са далече от истините на християнството и съзнателно прокарват деморализация в училище.

Всички сме свидетели на агонията на това, така наречено светско, образование, особено когато е съчетано с улично възпитание. Днес то е затънало в проблеми като липса на мотивация, неизвинени отсъствия, лоша дисциплина, деморализация, насилие, наркотици. Младите растат без ценностна система, без положителни примери и модели за подражание. Няма и кой да им вмени чувство за отговорност. Може би тук е редно да запитаме: това ли му е светското на светското образование? На тези ли неща толкова държат атеистите, които го управляват?

За въвеждане на религиозно-просветна дисциплина, изучавана от всички, обикновено се заговаря масово след поредната фрапираща проява на насилие в училище. И както всяко чудо е за три дни, така и в тези случаи управляващите атеисти чакат да мине малко време, да отшуми събитието, за да изложат дежурните си доводи, за светско образование, за правата на религиозните малцинства и пр. Според основния закон – Конституцията “традиционната религия в Република България е източно-православното вероизповедание” (чл. 13, ал. 3). За съжаление господстващото и най-разпространено изповедание у нас е атеизма. Именно той, наред със сектантството и исляма системно пречи за въвеждането на учебен предмет, който да вменява на децата християнски добродетели.

В момента в някои населени места не се изучава религия, само защото това зависи от общинските власти, а те са враждебно настроени към християнството и не отпускат бюджетни пари за финансирането на предмета. Ако въпросът се повдигне като публичен дебат, има опасност да стане политически, да бъдат засегнати “интересите на малцинствата” и да се дадат нови поводи за охулване на Православието. Така се въртим в затворен кръг, а времето минава и ние губим възможността да запознаем няколко поколения деца с истините на християнската вяра. От това загубите са както за децата, така и за образователната система и не на последно място за България като цяло.

Днес десет години след като бяха направени първите стъпки, след като разполагаме с учебни пособия и немалък брой завършили педагогически кадри, можем да кажем, че имаме готовност да посрещнем предизвикателството. Но системата все още не е готова, родителите не са готови, а и провалянато на образованието граничи с държавна политика…

Въвеждането на предмет с религиозно-образователна насоченост, изпълнен с православно духовно съдържание, преподаван от православни преподаватели в момента е жизнено необходим в българските училища. За съжаление повечето експерти и чиновници от Министерството и инспекторатите засега се задоволяват само с обещания, с анализи на статистиката и със забележки, че образованието у нас е светско. Но ние трябва да настояваме за своето, защото сме прави. Защото от християнското възпитание на подрастващите зависи, както бъдещето на българското Православие, така и бъдещето на България!