събота, 13 февруари 2010 г.

Преди да си кажем тежката дума

"Не съдете, за да не бъдете съдени" /Мат.7:1/ Тези думи отправя нашия Господ Иисус Христос към нас - Неговите последователи, към служителите на Църквата, към работниците на Божията нива. Въпрос: дали тази заповед пречи да имаме обективно мнение и обективни критерии за негативните явления около нас? Докъде се простира обективното мнение? Каквито и да са неговите граници, не можем да произнесем присъда над някого, без да го познаваме, без да го изслушаме. И все пак, ако върнем времето назад и се замислим, ще видим, че често го правим или се повлияваме от мнението на други хора. В този материал излагам един пример и разсъждения върху него, свързан с нашето отношение към околните и това, как то може да рефлектира върху цялото Православие. Статията излезе в портал "Православие БГ" със заглавие "Преди тежката дума", забелязах и интересни коментари под нея.

Всеки ден се налага да общуваме с различни хора: в храма, на улицата, в магазина, в службата. Едни ще ни запомнят, други не, едни ни смятат за положителни личности, според други сме хора с остарели разбирания. Това – как ще ни възприемат, до голяма степен зависи от нашето отношение към околните. Често не му придаваме особено значение, а то не е никак маловажно. Духовната практика показва, че само с една дума можем да изцерим човек, да го накараме да полети и пак само с една дума да го провалим и съсипем.

Не винаги осъзнаваме, че носим отговорност за всяка казана от нас думичка, за всяка постъпка, дори за мислите си! Спасителят е казал: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да просляват Небесния ваш Отец.” /Мат. 5:16/ А колкото до мислите: именно те определят нашия облик, нашата визия пред останалия свят, нашето излъчване.

Преди няколко години бях поканен на интересна лекция водена от лекар, занимаващ се с холистична медицина. Няма да споменавам името, защото дамата е известна в цяла България, а също и зад граница. Научих нови интересни неща, освен това, гостенката даде всичко от себе си, за да ни научи на нещо полезно. След края на лекцията поисках да се запозная с нея и да обменя мнение. Когато разбра, че съм завършил богословие, тя каза: „Вие сигурно ще ме анатемосате?!” Уверих я, че нямам подобни намерения. Разменихме координати и продължихме да коренспонираме.

Две години по-късно, при втората ни среща, лекарката сподели с мен: „Знаеш ли, ти си коренно различен от останалите свои колеги. Онези, които съм срещала, са изпълнени със злоба и имат негативно излъчване.” Не се съмнявам, че някой „дълбокоумен” екземпляр с богословска диплома е проявил липса на такт и със злоба е анатемосал нейните методи на лечение. Вероятно затова, в началото тя очакваше и аз да постъпя по същия начин.

Истина е, че нейната медицинска практика взаимства от китайската медицина, от терапевтичните методи на суфите и още много други. Но това още не е основание, да анатемосаме нито лечебните методи, нито самите медици, които ги прилагат. Ние и хората около нас твърде много сме се отдалечили от Бога. Вместо да се превърнем в съсъди на Неговата благодат и с помощ свише да помагаме на околните, повечето предпочитеме, да се бием в гърдите, че сме православни и да си въобразяваме, колко сме духовно извисени. А това, че поведението ни може, не да отблъсне, а да отврати от Православието, слабо ни интерсува.

Може би в програмата на богословските факултети трябва да се въведе дисциплина „мисионерска работа с различни типове хора”?! Не съм убеден, че това ще разреши проблема, защото и тук всичко опира до вътрешната нагласа и степента на духовно развитие. Различни от нас ще срещаме всеки ден и на всяка крачка. Общуването с тях няма как да избегнем, те ще бъдат в трудовите колективи, с които работим, сред нашите приятели и сродници, ще ги срещаме в учрежденията и в магазините. Между тях ще има всякакви: атеисти, симпатизанти на политически партии, агностици, иноверци, инославни и пр. И ако започнем, да се отнасяме към тях предубедено, с негативизъм, без да са ни дали повод, ще бъдем достойни за осъждане в геената огнена. Ако един човек е роден в семейство, принадлежащо към арменската църква, нима трябва от първата среща да му поставим етикета „еретик”, да започнем да го гледаме с подозрение и неприязън. Ако той се стреми в пълнота да изпълнява закона Господен на дело, а ние го заклеймим, само защото не е от нашите. Какво ще спечелим?!

По време на моето следване в богословския факултет нямаше специална дисциплина православно мисионерство. Изучавахме другите религии, „слабите места” в тяхното учение, обучаваха ни, как да опонираме техни нападки срещу нашата вяра. Покойният професор Тотю Коев, /Вечна му памет!/, беше достътъчно мъдър и откровен, да сподели с нас, че обръщането на един атеист, инославен или друговерец не е лесна работа. В случая визираше своя собствен дългогодишен опит. Животът сред атеисти и иноверци ме убеди в неговата правота. Но има и нещо друго, което от собствен опит изкристализира в главата ми: Мисионерската дейност изисква да търсиш индивидуален подход към всеки и да разполагаш с неизчерпаеми запаси от търпение. Богословската наука може много да взаимства от постиженията на съвременната психология. Благодарен съм на преподавателя ми по пастирско богословие архим. Авксентий, който препоръча, да се запознаем с „Въведение в психоанализата” на Фройд. Години по-късно осъзнавам, че за да сме в крак с времето, трябва да разполагаме и с опита на автори като А. Пийз, А. Гарнър, П. Дако, В. Кандыба и други специалисти в областта на общуването, социалната психология, приложната психология, педагогическата психология, дори психотерапията.

Ако ние посрещнем представителя на инославна общност с думи от рода на: „еретик, масон, сектант”, ще постигнем само омраза и враждебност. Никого няма да спечелим за Православието по този начин. Свети апостол Павел съветва: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж...” /Тит 3:10/ Нямаме право и основание да оспорваме неговите думи. Но докато се стигне до момента на съветването, на излагането на нашата гледна точка, може да се наложи да беседваме няколко пъти, да мине месец, а може и повече. Отношенията започват с обичайното, междуличностно, човешко общуване и минава време, докато се стигне до съкровената тема за вярата. Никъде не е писано: „опитай се да му набиеш вярата в главата, пък ако не те послуша, наругай го и го изпрати с ритници!” Освен това, преди да започнем да излагаме, вярата си, трябва да сме наясно, в какво точно и как вярваме, трябва да съберем духовен опит, трябва да положим нужните усилия, вярата ни да бъде подплатена с добри дела /Иак. 2:17/. Иначе ще се превърнем във фарисеи, лицемери и кухи законници.

Всеки, който е имал честта да спори с инославни, е разбрал, че в по-голямата част от случаите, е безсмислено. Целта на повечето е, не да обменят опит, а да покажат своето превъзходство. Затова и апостол Павел съветва, след като сме изложили своята вяра и сме им показали пътя, да се отдръпнем. Още тогава е бил наясно, че в душата на подобни хора са настъпили коренни промени и единственият начин да им помогнем е с молитва. Но и при тези случаи не можем да поставим всички под един знаменател. Има инославни, които могат да бъдат очаровани от Православието чрез хубава църковна музика, чрез интересна книга или някое от творенията на светите отци. Ако един от тях не ни е последвал днес, може да го стори след години. Трябва ли да се отнесем грубо и да оставим негативно впечатление, което рефлектира върху всичко свързано с вярата ни?! Същото е валидно и за атеисти, агностици и пр. Един човек може да твърди, че е атеист, но в душата си да е много по-близо до Бога от мнозина, които са православни само по кръщелно свидетелство. За да разберем, какъв е човекът, трябва да му позволим да изложи своята гледна точка, да намерим сходните неща /например етични принципи/ и да ги използваме като отправна точка. Няма универсална мисионерска стратегия, но едно е валидно във всичи случаи: Ако човекът отсреща не отправя нападки срещу Православието, нямаме никакво основание, да обиждаме, хулим и анатемосваме.

Кадрите, които се подготвят за успешен старт в бизнеса или за кариера в преуспяваща компания, много добре знаят, че към различните партньори в общуването се подхожда по различен начин. Не може подходът ни да бъде идентичен към, инославния, към иновереца, към агностика и към пълния безбожник. Има общочовешки закони, които стъпват на религиозна нравственост и те се наричат добър тон. Затова и ние, в мисионерската си практика трябва да спазваме добрия тон. Трябва също да правим разлика, между хората обвързани с духовни ценности и тези, които само формално принадлежат към някоя общност. В противен случай може да предизвикаме негативна реакция и да съблазним човека отсреща да похули вярата ни.

Православието, в своето мисионерство, не натрапва духовността си пряко волята и интересите на другите. За всяко нещо си има време, място и начин. Същото е валидно и за проповедта. В моята практика се е налагало да общувам с различни типове хора, с най-разнообразни убеждения. Работил съм в различни колективи, с кадри на различно интелектуално ниво. Твърде често, само това, че съм с богословско образование е провокирало техните въпроси. Друг път е предизвиквало ирония и сарказъм. Старал съм се във всичи случаи, да не натрапвам на околните разговори на религиозна тематика. Опитът показва, че по този начин не се печелят хора за Христа. Божествената искра е заложена у всеки човек, духовното дреме в латентно състояние във всяка душа. Но за да стигнем до него, трябва да пробием през шлаката на субкултурата, страстите, атеистичното възпитание. А това иска много труд и неимоверни усилия. Може от десет души, с които разговаряме един да повярва, може трудът ни да даде плодове след години. Това не бива да ни отчайва и обезсърчава. Нашата мисионерска дейност не се изразява само в проповедта на евангелието, а в цялостния ни начин на живот.

Ще се върна към примера, с който започнах. Разговаряме с високо ерудирана личност, с медицинско образование, автор на няколко книги, със стотици излекувани благодарни пациенти. Без никой да ни напада, ние заемаме отбранителна позиция, започваме да плюем и хулим. И с какво основание?! С какво сме по-добри?! Този човек просто е изпълнявал своя лекарски дълг. Правил го е с любов и загриженост, без да трови болните с медикаменти. В едни случаи ги е насърчавал, да разгърнат Божия образ в себе си, да се изцерят с дарените от Твореца сили. В други е препоръчвал подходяща диета и природни средства. И понеже някои методи на лечение са косвено свързани с други религии, ние си позволяваме да съдим. А защо ние не можем да изцерим с молитва или тъй, както са правили Христос и апостолите?! Защото нямаме вяра, защото нямаме ум Христов, защото сме затънали в собствената си гордост и пороци! А може би не ни достига и любов?!

Няколко ползотворни разговора, изпълнени с духовност, доказаха, че тази жена, която смятам за добър приятел, не само познава Православието, но го познава в детайли. Нещо повече, многократно е насочвала свои пациенти към духовно-благодатните лечебни средства на Църквата като вяра, пост, молитва, маслосвет, водосвет и пр. Освен, че успя да ме убеди в своята твърда принадлежност към Православието, тя още веднъж по косвен начин ми напомни, че Бог не е тиранин и жесток съдник, а Любов, Надежда, Милосърдие, Справедливост, Мъдрост, Светлина. Така още веднъж бидоха посрамени моите колеги, които дори не бяха си направили труда, да проведат един цивилизован разговор с нея. Затова, преди да произнесем своята тежка дума, преди да осъдим, преди да заклеймим и анатемосаме, нека изслушаме, нека проявим такт и разбиране, нека облагородим себе си!