петък, 19 февруари 2010 г.

Иконом Стоян Величков - източник на мъдрост и благост

Свети апостол Павел съветва да помним нашите наставници във вярата /Евр. 13:7/ Според мен, освен че трябва да помним техните уроци, трябва да се постараем те да стигнат и до други християни за тяхна поука и спасение. С основание мога да кажа, че съм имал няколко велики духовни наставници. Не всички от тях са облечени с духовен сан, някои бяха обикновени труженици. Има и някои, които вече не са между живите. С приоритет ,разбира се, са духовниците. Между тях като колос се извисява и образът на отец Стоян. За мен беше повече от задължение да издиря и публикувам биографията му в официалния орган на БПЦ - "Църковен вестник". Убеден съм, че той заслужава да му бъде посветена цяла книга. Той също беше един от многото смирени труженици на Божията нива, които официалната история може и да пропусне, но тези, на които е посветил живота си и Онзи, на Когото е служил неизменно, никога няма да го забравят. Статията излезе във втори и трети брой за 2010 година на ЦВ.

Ставрофорен иконом Стоян Иванов Величков е роден на 6 февруари 1913 година в село Константин, Еленска околия в семейството на Иван Величков Стоилов и съпругата му Елисавета Максимова. Семейството е бедно, родителите по поминък са земеделци, а животът в Балкана е труден. Бащата е бил и разсилен към кметството в селото, разнасял е призовки, биел е барабана, за да извести важните за всички жители съобщения. В семейството се раждат три деца – две сестри и Стоян, като той е средното дете.

Основното си образовение завършва в родното село. Проявява се като буден ученик и това без съмнение му помага, да издържи успешно изпитите в семинарията”. През 1929 година той започва своето обучение в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски и учи в един клас заедно с негово светейшество Българския Патриарх Максим (випуск 28).


Семинаристът Стоян Величков - снимка от албума на випуска


Като семинарист се отличава с изрядна дисциплина и отличен успех. Синовете му и до днес с гордост показват свидетелствата за завършените в духовната школа класове. Издържал успешно държавните изпити, през 1935 година той се прибира у дома.

През 1938 година се венчава за Йорданка Атанасова Стойчева (род. 04.01.1918 г.), тогава е бил на двайсет и пет години. На 9-ти януари 1939 година е ръкоположен за свещеник от Търновския митрополит Софроний (+ 1961). Първоначално служи в село Илаков Рът, Еленска околия.

Така изглежда великотърновския храм "Света Марина" днес


От 25 декември 1946 г. получава назначение в храма “Света Великомъченица Марина”, град Велико Търново. Първоначално живее при къщата към храма, известна като най-старото килийно училище в старата столица. За кратък период от време обслужва и храма “Св. Архангел Михаил” в Търновския квартал Чолаковци (тогава Чолакова махала).



Отец Стоян в първите години на своето служение


Междувременно записва задочно Стопанската академия във Варна. Това е продиктувано от желание за самоусъвършенстване и от необходимостта градските свещеници да имат висше образование. Дипломира се през 1950 година.

Отец Стоян е работлив и разбира от много неща, от строителство, от дърводелство и др. През 1949 година работи два месеца като бригадир в свещеническата бригада в Димитровград.


Семейството на отец Стоян


Има три деца: най-голяма е дъщерята Елисавета родена в годината на неговото ръкоположение – 1939 и двамата сина Иван (род. 1942 г.) и Анастас (род. 1946 г.). Една голяма трагедия спохожда дома на свещеника, през 1958 година Елисавета се разболява и след кратко боледуване на 25 септември умира. Скръбта по нея не угасва до края на живота му. От този ден нататък той всеки ден посещава гроба й със свещица и заупокойна молитва. Със собствените си ръце изработва и поставя гранитния паметник.

Духовното служение на отец Стоян преминава през годините на най-силния атеизъм. Църквата се издържа изключително от продажба на свещи. Храмовете изнемогват за средства. Свещеникът многократно извършва ремонти по молитвения дом и прилежащата към него къща сам, подпомогнат от синовете си. През по-голямата част от времето е председател на църковното настоятелство при храма “Св. Марина”. По-продължително време е служил с иконом Нено Робов и иконом Георги Ибришимов.

Висшето му икономическо образование е от полза при участието му в епархийския съвет на Великотърновска епархия. В определен период от време е бил и касиер в Митрополията. Той стриктно държи за благочинието в храма, за реда в службите. Старае се според силите си, да поддържа молитвения дом в добро състояние. През годините на войнстващ атеизъм, на Богоявление ходи да ръси със светена вода по домовете.

Усърдието в служението на отец Стоян е удостоено с офикии: на 9 януари 1958 година става протойерей, на 30 юли 1968 г. свещеноиконом, а през 1980 година на 18 май е удостоен с офикия ставрофорен иконом.

След 1980 година му е възложено да помага като ефимерий на манастира “Света Богородица” в село Арбанаси, известен с чудотворната икона на Божията Майка.

Със съдействието на църковното настоятелство при храм “Св. Марина” иконом Стоян Величков устройва параклис на името на свети Теодосий Търновски в притвора на църквата (през 1990 г.). И до днес той се използва от свещенството за треби и изповед.

През 1992 година се оттегля от служението при храма, но всекидневно с презвитерата отслужват правило в специално устроената молитвена стаичка в дома му на улица “Тракия”. Продължава да обгрижва и манастира в Арбанаси. Вратата му винаги е отворена за нуждаещи се от молитва, от изповед и от духовен съвет.

Нова скръб го спохожда през 1998 година – на втори януари след продължителни здравословни проблеми умира презвитерата Йорданка. Докато тя боледува, отец Стоян не спира да се грижи за нея. Той изработва нов гранитен паметник за съпругата си и за себе си, като запазва гробно място до нея.

Достигнал почетната възраст 92 години, дочакал внуци и правнуци ставрофорен иконом Стоян Величков се представя в Господа на 2-ри септември 2005 година след продължително боледуване.

Днес четири години след неговата кончина и осем години от последната ни среща полагам старание да си спомня всичко, за което сме говорили, неговите мъдри съвети и бащински наставления.

Колкото и да се опитвам да намеря човек с когото да сравня отец Стоян, опитите ми остават безплодни. Този, иначе невисок, човек имаше такава осанка, такова обаяние и такова духовно излъчване, каквото не притежава никой президент и никой, окачествен от историята като велик за своето време. От него невидимо струеше благодат, очите и устните му безмълвно благославяха. Никога не се е случвало да го видят в храма или извън дома му цивилен дори в най-горещите летни месеци. Идеално изгладените расо и подрасник винаги бяха увенчани със снежно бяла войнишка якичка. За него това беше нещо повече от униформа, защото войникът носи униформата по задължение, а свещеникът я приема доброволно, заедно с нелекия кръст на пастирското служение. Това беше духовник, ясно осъзнал своите отговорности пред Бога.

В спомените си за него снахата Бойка разказва един случай на който става свидетел: Един слънчев ден, недалеч от храма, две учителки водят деца от детската градина. Две от децата забелязват свещеника, който минава по булеварда и започват да се закачат с него: “Дядо попе! Дядо попе!” Едната от учителките се опитва да ги накара да спрат. В този момент о. Стоян се приближава и започва да ги милва с благ поглед. Тогава всички деца буквално се прилепват към свещеника. Около него се образува венец от сини детски престилчици и всички очакват благославящата десница да ги погали.


"Кръщава се Божият раб..."


Близките на иконом Величков си спомнят и друг случай, при който младо семейство иска да кръсти детето си, но се страхува, да не уволнят съпруга от работа. Това са годините, през които за ходене на църква, наистина е можело човек да остане на улицата. Свещеникът предлага да отиде да извърши тайнсвото в дома им, но остава страхът, че съседите от долните етажи на блока могат да ги наклеветят, като го видят да посещява апартамента. Тогава отец Стоян отсича: “Ще го кръстя у дома!” Занася купела в къщи и извършва тайнството, за да даде шанс на още една душа да се роди от вода и дух.

Великотърновският Митрополит Григорий го помни от времето, когато самият той е бил епархийски дякон: “Изряден свещенослужител, ревностен пастир, прекрасен човек. Той с охота преподаваше своя духовен опит на по-младите от него и ги учеше на ред и благочиние.” Отбелязва архиереят в своите спомени.

С най-прекрасни чувства и синовна благодарност го споменава и отец Леонид Сень (от украински произход), който по-късно приема служението и предстоятелството на храм “Света великомъченица Марина”: “Отец Стоян казваше: “Днес ще се учим да правим проскомидия.” Вземаше парче хляб и ни учеше по “Служебника”, как да изваждаме частиците от просфората, как да ги подреждаме стройно като войници върху дискоса. Отделяше много време да поучи по-младите от него на богослужебен ред, на пастирска грижовност.” Наред с това отец Стоян го съветва да бъде снизходителен към хорските приказки, сплетните и интригите.

Още когато напуска служението при “Света великомъченица Марина”, енориашите го срещат и казват, че храма им се струва пуст без него. Много скоро те намират пътя към дома му, за да продължат духовната връзка и да се възползват от мъдростта и опита на последния търновски свещеник от старото поколение.


Деветдесет годишният отец Стоян със синовете си Иван и Анастас


На мен самия ми е трудно да си спомня всичко, което той е казвал по време на разговорите ни. Беше пословично трудолюбив и въпреки високата си интелигентност смяташе, че няма срамна работа. Многократно, като отивах за изповед или съвет, намирах своя духовен наставник да копае градината или да се занимава с някакъв друг физически труд. Той ме пращаше в приемната стаичка и след малко идваше облечен в расо и подрасник. Благославяше ме и усмихнато казваше: “Седни, чедо! Ето, дядо поп изпрати работника да си ходи.” Случваше се да го обезпокоя по времето за следобедна почивка и се извинявах за това, а той ми казваше: “Има време за почивка. Като отида там – на Беляковско шосе (търновските гробиша) ще почивам.”

В своите беседи с мен, свещеникът споделяше, че многократно е подиграван от млади, атеистично възпитани хора: “Случваше се, когато мина покрай гимназията, някой ученик от двора да се провикне: “Кой предаде Левски?”, а друг да му отговори: “Попа го предаде!”” Няма съмнение, че тези думи са наранявали дълбоко в сърцето този прекрасен човек.

Въпреки, че беше прекарал служението си през годините на атеизма, той не можеше да се примири с анархията, която настана след 1989 година, с разкола, с неуредиците в държавата и Църквата. И все пак живееше с надеждата, че: “Водата, която толкова се е размътила, все някога ще се избистри.”

Никак не одобряваше ръкополагането на свещенослужители без ценз, подготовка и образование. Спомняше си годините от семинарията, ясно осъзнавайки, че повечето от нашите студенти по богословие, не получават необходимата школовка за свещеници. Беше наясно, че свещеник наемник, без призвание и пастирска ревност само може да нанесе вреда на Църквата. Той споменаваше практиката на митрополит Софроний, който след смъртта на някой свещеник по селата, не е назначавал веднага друг само за да има човек: “По-добре да няма свещенослужител, но хората да запомнят добрия пастир, отколкото да дойде някой неподходянщ и да ги прогони!” Критикуваше кариеризма при монасите, не харесваше това, че ги пращат да служат като енорийски свещеници. Смяташе, че монахът с пострижението си избира мястото и манастира, затова си служеше със сентенцията: “Гдето косми (пострижение), там и кости (кончина и погребение)!”

Като изповедник и душеприказчик иконом Стоян Величков беше снизходителен. Не харесваше практиката да се записват греховете на листчета, както и въпросниците за изповед. Той смяташе, че христининът трябва да се просвети и тогава да направи изповедта воден от своята съвест. Акцентираше върху това, че вътрешното покайно настроение е по-важно и трябва да предхожда гласната изповед пред духовника. Многократно казваше, че постът трябва да е премерен, според силите и че по-важен е духовният пост. Много често след първата седмица на поста и вземането на свето Причастие, разрешаваше да се премине на облекчен пост с мляко и яйца: “Грижете се да сте добре нахранени! Може да закърпите дрешката и да не купувате нова, но “благоутробието” да е добре нахранено. Чух че диспансера за туберколозно болни край Света гора се е препълнил с пациенти. Жълтата гостенка чука на вратата!”

Наред с това, че приемаше изповедта на своите духовни чада и прощаваше греховете им, отец Стоян сам се изповядваше пред тях. Многократно, след изповедта и разрешителната молитва, сядахме на двете кресла един до друг. Той тихо разговаряше с мен, даваше ми съвети и духовни наставления, и сам споделяше онова, което му тежи: “Ето, хората се оплакват, че нашите свещеници ламтят за пари. Никога не съм притеснявал хората, а пък с празни ръце не са ме отпращали. Например, завчера ходих на една панихида и ми дадоха дванайсет яйца. Нали и това пари струва?! Такива са възможностите на хората.” “Аз от Балкана съм слязъл с тези две ръце, пък ето на, каква къща съм вдигнал и за мен и за децата ми. Господ никога не ме е оставял!”

Въпреки, че съм служил с него като певец само веднъж, разбрах какво значи строг ред на богослужението. За първи и единствен път при служението на “Надгробен плач” на Велики петък не пропуснахме нито един ред. Въпреки моите притеснения, че ще отегчим богомолците и ще се разотидат, отец Стоян не пропусна нито едно стихче. Никъде досега не съм виждал да се служи така.

“Вие ще влезете в следващия век, аз няма да вляза. Дай Боже той да ви донесе повече радости!” Бог запази този прекрасен човек и той дочака третото хилядолетие, за да посреща духовните си чада с благ поглед, да им дава мъдри съвети и да се моли за техните немощи. Сега, когато не мога да целуна десницата му и да поискам благословия, когато този извор на мъдрост и благост пресъхна, аз мога само да кажа: Липсваш ми, отче Стояне, безкрайно ми липсваш!

Нека бъде вечна паметта му! Бог да го прости!



Такъв завинаги ще остане в паметта ми моят духовен наставник

-------------------------------------

Биографичнте данни за ставрофорен иконом Стоян Величков са предоставени от синовете му Иван и Анастас ПопСтоянови, заедно със снимки от архива на свещеника. Изказвам благодарност на близките му за пълното съдействие, което ми оказаха!