Имаше време, когато Хрелкови стихове се учеха в училище, организираха се чествания в негова памет, имаше награда с негово име. Днес "поетът революционер" е порядъчно забравен и то именно от ония, които най-много се възползваха от неговата поезия. Този материал, който излезе в сайта на "Вестител", едва ли ще промени нещата, но поне си казах каквото имах да казвам.Имах един кратък период от живота си, през който се препитавах с бащиния ми занаят по строежите. Тогава случаят ме срещна с бригада майстори от село Добромирка. Така и не научих името на нито един, но когато сядахме за малко да починем, винаги намирахме общи теми за разговор. Веднъж подхвърлих на един от тях, че живеят в родното село на Пеньо Пенев. С нескривана гордост той ми разказа, че жителите на селото не са забравили поета строител и дори са съхранили неговата родна къща като музей.
Преди няколко дни минах покрай къщата музей – родна къща на белослатинския поет Николай Хрелков. Още отдалече видях, че прогнилата покривна конструкция от северната страна – откъм улицата не е издържала тежестта на натрупания сняг и е пропаднала. Сега там се вижда една голяма, тъмна дупка. От стрехата висят дъски и минувачите, преценявайки опасността, предпазливо минават по асфалта. За съжаление, децата не могат да направят преценка на ситуацията и се движат по тротоара, минавайки под надвисналата стреха. Част от западната стена е срутена, там покрив отгоре въобще липсва. Днес нарицателното “къща музей Николай Хрелков” се е превърнало в някакъв остатък от миналото.
Напоследък многократно чувах призиви за възстановяването на музея. Проблемът е, че в случая не става въпрос за реставрация и ремонт, а в буквалния смисъл на думата за нов строеж. Докато се опитвах да си издействам разрешение, да публикувам Хрелкови стихове в Интернет, разбрах че има програми, по които могат да бъдат отпуснати средства за възраждане на подобни музеи, за обновяване на музейните сбирки. Но дали някой ще отпусне пари за нов строеж? Трудно ми е да отговоря на този въпрос.
Мога да кажа, че Хрелков, за когото болшнството от гражданите знаят, или малко, или нищо, е част от българската литературна история. Зная, че хората, които години наред използваха неговата поезия, за да прокламират своята идеология, вече се занимават с други, много по-доходоносни дела. Зная и това, че на същите тези, поетът вече не им е нужен. И все пак, той е част от историята на града ни, той е един от нас! Той е отразявал живота около себе си, такъв, какъвто го е чувствал и разбирал!
Малцина са онези, които биха се заровили в пожълтелите и прашни страници, за да четат Хрелков, а има за какво да се замисли човек и над неговите стихове. Има какво да научим от септемврийската му поезия, от стиховете, които отразяват митарствата му из България и Европа. Греши онзи, който си позволява да твърди, че Хрелков е изживял напълно своето време. Неговите стихове отразяват по своеобразен начин онази епоха чрез личното преживяно. Ако те не ни поучат, да не повтаряме грешките, историята много по-трудно ще го направи...
За да бъда докрай откровен, ще кажа, че не съм почитател на неговата поезия. Дали защото сме хора от различни поколения, дали защото сме хора от различни светове? Трудно ми е да определя. И все пак в съзнанието ми са останали първите думи на едно от неговите стихотворения: “Пред моя роден дом столетен дъб расте, аз помня го такъв огромен от дете…”. Значи и мен поетът е успял да ме научи на нещо. Частица от неговия дух се е вклинила някъде в паметта ми и не ми позволява да го забравя. Това още веднъж ме кара да мисля, че той има своето достойно и заслужено място в историята на българската литература и че ние – неговите съграждани, не трябва да позволяваме да бъде забравен.
Мисълта ми пак се връща към къщата музей или по-точно към съборетината, която представлява тя в момента. Нейното повторно построяване иска много средства. Поддръжката на един музей, до голяма степен, зависи от интереса към музейната сбирка, от посещаемостта. Тя изисква средства за ток, отопление и други текущи разходи. Необходими са и средства за трудово възнаграждение на квалифицирания персонал, който да посреща посетителите и да ги въвежда в духовния мир на поета с неспокойна душа.
Ако трябва да бъдем реалисти, интересът към личността и творчеството на Николай Хрелков в момента е замрял. Зная, че най-ценното, което един творец оставя след себе си е неговото писмено наследство. Зная и това, че по-голямата част от документите, книгите, албумите със снимки са съхранени. Ако за повторното построяване на къщата музей са нужни десетки хиляди левове, то много по-малко ще са необходими, за подреждането на една скромна експозиция някъде из стаите на читалищния комплекс. За целта може да се ползва и някоя друга обществена сграда, която позволява това. Снимки, копия от факсимилета, книги, рисунки това е, което най-красноречиво може да представи един творец. Питам се: какво ни пречи да го направим, да спретнем една такава ескпозиция? Така, всеки път, когато разглеждат галерията в читалищния комплекс, учениците ще могат да посетят и музейната сбирка. Когато дойдат високопоставени гости, ще могат да се запознаят с личността на един от най-известните белослатински поети, преводач на руска класика, част от творческата интелигенция на България.
Всъщност, щях да се радвам, ако музеят беше съхранен, ако беше запазил автентичния си вид. Бих се радвал и ако се намерят средства за въстановяването му. Но поне засега реалността е друга. Днес дъбът, който трябваше да говори заради поета, вече е един прогризан от дървоядите дънер. Бюстът му, поставен в едно тихо кътче на парка, е нацапан със зелена боя и облепен със стикери. Статуята сякаш задава мълчалив въпрос към минувачите: С какво съм заслужил това поругание? А отговор трябва да дадем всички ние...
Заплашително надвисналата над улицата стреха.
