вторник, 19 февруари 2008 г.

Да запалим факела в сърцата си!

И тази година вечерта на 18-ти февруари беше проведено традиционното факелно шествие, организирано от НК "Родолюбие". Направи ми впечатление, че имаше много млади хора, че бяха ентусиазирани, че не бяха дошли за шоу или за атракция. Зарадвах се и написах този материал за сайта на общинския вестник "Вестител".
shestvie1

Събрахме се. И тази година дойдохме, за да съхраним традицията, да понесем светлината, за да покажем, че в този град има и будни хора, които милеят за Отечеството.

Когато пристигнах при шадравана, бях много приятно изненадан, да видя толкова млади хора, да видя бъдещето на нацията, дошло да уважи паметта на Апостола. Винаги съм смятал, че голямото преимущество на това факелно шествие е в това, че участниците в него се събират спонтанно. Имаше време, когато ни караха да манифестираме, да издигаме в култ личности със съмнителни исторически заслуги. Тогава всичко правехме по задължение. Човек не може да обича по задължение. Ето в това е голямата разлика...

Шествието потегли през центъра на града, през опустялата главна улица. Факлите хвърляха отблясъци по стените на сградите, по рехавия сняг, по лицата на факлоносците. Някой се опита да запее: “Върви народе възродени!” Към него се присъединиха се и други. Нестройно, плахо, но от сърце. Запитах се: тази песен не трябва ли да звучи по майските културни празници? Но разбрах, че тези млади хора имат правото да я запеят и днес. Защото този призив към заспалия град: “Върви!” значи: събуди се, излез от апатията, стани и тръгни след нас, тръгни след светлината! Вземи пример от нашата искрена младост и ни последвай! Защото ние излязохме, за да те събудим! Последваха и откъси от други патриотични песни. Всеки изпя толкова, колкото му позволяваха силите и гласовите възможности. Но всичко беше спонтанно и от сърце. Нямаше сценарий, нямаше наложени правила, нямаше някой, който да издава команди. Имаше вяра, имаше надежда, имаше блясък в очите, имаше светлина. Светлината ни водеше към паметника на една от най-светлите личности. За да слеем нашата светлина с неговата и да запалим заедно факела на надеждата, надеждата, че България ще стане такава, каквато я виждаше Левски в мечтите си! За да имаме бъдеще! Защото ние сме бъдещето на нацията...

shestvie2

Един млад човек – Светослав Цветанов прочете едно кратко слово пред каменния бюст под трептящата светлина. Може би то не блестеше с витиеват стил и красиви слова, но бе излязло дълбоко от сърцето му и той бе вложил в него цялата си любов и признателност към “най-свидния син на България”. И то бе изпълнено с духовна светлина и бе отправено към сърцата на десетките млади хора, събрани пред паметника.

Погледнах лицето на Левски, огряно от светлината на факлите. Макар да знам, че той не е светец, аз се обърнах към него: Научи ни, Апостоле! Запали факела в сърцата ни, Дяконе! Научи ни да обичаме, така, както ти обичаше! Научи ни да се жертваме така, както ти се пожертва! Защото днес точно такива млади хора са нужни на България – хора, които носят светлина и то не само с факел в ръката, но истинска неугасима духовна светлина, извираща от сърцето! За да пребъде България!

shestvie3