неделя, 17 октомври 2010 г.

Момиченцето и Бог /превод/

Талантливия и мъдър руски писател Елдар Ахадов, с когото се сприятелих неотдавна, е автор на ценни и поучителни притчи. Той експериментира в различни жанрове, за деца и за възрастни. Три притчи преведох и изпратих на страницата на "Моята библиотека". Вероятно някои колеги богослови могат да имат възражения върху съдържанието на тази притча, но това е художествен, а не догматичен текст. Освен това съдържа духовност, мъдрост, чистота и поука. Повече информация за автора, може да откриете в ЛИЧНИЯ МУ ПРОФИЛ.

Той не знае, кога се е родил и дали въобще някога се е раждал, или винаги е бил такъв, какъвто е сега. Той разбира какво е да виждаш и чуваш. Той вижда, чува и същевременно знае всичко за всички. Единствено само времето Му е непознато, затова и са Го нарекли безсмъртен. Само че, това не Неговото е име.

Наричат го още всевиждащ, всечуващ, назовават Го с много имена. Единствено инстинското Му име не знае никой, макар че не спират да Го призовават всеки миг. А Той чува всички, вижда всички, познава всеки. Той винаги е някъде близо до нас.

Никой от живите не е виждал лицето Му. А Той — ето какъв е Той: всеки ден, всеки миг някого спасява. И всеки иска, Той да се вслуша именно в неговата просба. Затова онова, което може да се изпълни, Той го изпълнява. И Го наричат всемогъщ.

Но ето, веднъж Му се стори, че нещо е пропуснал да види, да чуе, да узнае, че нещо е проспал. Виждаше Му се странно, защото Той никога не спи, просто няма време за сън. Какво да се прави? Нали за Бога времето изобщо не съществува.

Той погледна в огледалото и то се разпадна, докосна се до вейката и тя изчезна. Бог се огледа наоколо, в един миг видя всичко. Всичко беше такова, каквото и преди: и утрото, и вечерта, и земята, и водата, и небето — всичко, което Той безкрайно обичаше и всичко, което Му отвръщаше със същата неизмерима любов. И все пак, нещо се беше променило, Той знаеше това, но… предпочиташе да не знае. Виждаше го, но Му се искаше, да не вижда… Така се получаваше винаги, а не трябваше да предприема нищо, защото всичко наоколо, освен Него самия, имаше отредено време. Ето и сега това отново се случи. Далече, далече и същевременно съвсем близо до Него заспа едно малко момиченце. То заспа тихо, толкова тихо, че все още никой освен Него не бе разбрал, какво се е случило, нито лекарите, нито медицинските сестри, нито дори майката на детето. А Той много обичаше това момиченце, обичаше разбира се и лекарите, и болногледачките, и майката. Но момиченцето обичаше повече от всички, съжаляваше за него повече от всички, защото сега единствено на него времето му свършваше. Да свършваше… В такива случаи Бог се отнасяше към нещата съвършено спокойно, но ето, че хората, уви, не можеха да го приемат… За Него нямаше нищо невъзможно, нямаше нещо, което сега да го спре, да пожали момиченцето.

И Той я съживи, постави в ръката й най-любимата играчка и едва чуто прошепна в ушенцето на детето: „Не се притеснявай за Мен! Аз всеки ден върша това. Живей…“

Тази сутрин никой така и не разбра, че там — в креватчето вместо момиченцето, в неговия облик се намира Този, Който не знае нито времето, нито Своето име. А малкото момиченце е живо. Сега то вижда всичко, чува всичко и познава всички. И най-важното, винаги ще помни и обича Онзи, Който остана в креватчето вместо него…

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски

Святото място /превод/

Това е една от притчите, които ми изпрати Елдар Ахадов, която излезе на страниците на "Моята библиотека".

Дълго ли кратко ли живя един човек, но ето животът му премина и той се замисли. Всякакви неща му се случваха в този живот, всичките ги запомни. И си помисли: „Колко пъти бях щастлив на тази земя, а за своето щастие всеки път се сещах едва после, след време, когато вече всичко беше свършило, Ех, ако можех да се върна по тия скъпи за мен места!…“

Затвори за миг очи, отвори ги и видя, че стои до пейката в парка, където младежите довеждаха своите ненагледни, за да им разкрият любовта си. Сърцето му заби сладко и развълнувано. Ето го мястото — онова същото, заветното място на щастието!

Но, какво е това? Сякаш пейката е същата и дърветата над нея шумят, а все пак не е същото. Ето, край него претича някакво момченце с воден пистолет. А ей там две бабички се карат, смешно, съвсем по бабешки за някаква дреболия. Аха, ето каква е разликата! Тогава тези неща ги нямаше! Те явно сега се случват. И дърветата, макар че не са други, същите са, но са по-високи, по-гъсти, състарили са се. И шумят някак различно под полъха на вятъра. Съвсем другояче шумят. Ето какво се получава, сякаш и на същото място стоиш, но и не на същото. А онова — най-святото, заветното, от него май вече няма и помен. А и онази девойка, оная принцеса — тя също отдавна изчезна. Омъжи се, замина и се разтвори във времето…

И човекът отново затвори очи, и отново ги отвори. И видя пред себе си двора на училището, видя прозореца на първия етаж, където седеше ето от тази страна в трети клас. Я виж ти! Радостна усмивка озари лицето му. Ето тук той е немирник, тормози учителката и завеждащата по учебната част, а ето с онзи дангалак от съседния клас за нещо се сбиха. После станаха първи приятели — не можеш ги откъсна един от друг. Ето тук някъде трябваше да има пукнатина в стъклото на прозореца. Не, не я намери. Жалко. И учителката е друга, и показалката отдавна не е същата, и момчето с което се би, а после се сприятелиха вече го няма. Съвсем го няма, никъде го няма. Нещо толкова нелепо се случи с него, така внезапно, неочаквано, още тогава преди да завършат училище… И човекът отново затвори очи, от мъка ги затвори…

Дълго не му се искаше да ги отваря — цяла вечност. А и защо? Да, може да се върне на предишното място, но то сега не е свято, там вече го няма онова, което е било преди. Дори местата където са се родили всички те, тези, по които той някога е живял са се променили, нещо не се получи, а за миналото си, какво да говори…

И ето счуха му се гласове — далечни, тихи, напевни. Човекът потръпна от познатите усещания, които го споходиха! Че как няма да ги познае? Ами, че това е неговата люлчина песен. И гласовете са такива, познати, чисти, такива скъпи! Ето бабиния глас, а ето и този на мама… Човекът заплака и отвори очи. Отвори ги и видя — пред него детската му стая, а ето и креватчето му. А това е самият той — усмихва се някому с беззъба младенческа усмивка. Щастлив, усмихва се и изведнъж внезапно заплаква силно, залива се от плач. Като че ли всичко разбира. И пак слуша онези далечни, заветни гласове. Дълго време ги чуваше.

И човекът отново затвори очи, отвори ги, пак ги затвори и сякаш се поклони дълбоко на някой невидим. Ниско до самата земя се поклони, защото именно тази земя, тя е онова най-заветно, най-свято място. Цялата земя. Докато паметта ни е жива.

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски

Те се обичаха... /превод/

Това е една от ценните притчи на Елдар Ахадов, която преведох и изпратих за публикуване в "Моята библиотека".

Те се обичаха, толкова продължително, толкова дълбоко, толкова силно, че когато настъпи време за раздяла… а това веднъж се случва… това се случва с всички… то е неизбежно…

Не, не, не! Още само миг! Моля те! Още една целувка, нека пак усетя топлината на дланите ти, нека още малко да погледам лицето ти! Още веднъж! И още веднъж! И се връщат тичешком, и долитат, и се прегръщат, и се целуват, целуват, целуват, и изгарят безразсъдно, несъзнателно, пронизително изгарят!

Те толкова се обичаха, така се стремяха един към друг, както падащите се вкопчват за всяка издатинка по скалите, за всяка цепнатина, за стръкчето трева, за грапавината, за всичко, усещайки бездната вече не само под себе си, но и около себе си — ето така се обичаха те.

Може би, именно за това така се обичаха, защото вече никъде и никога… защото още само един миг — и след това само спомен, само спомен: у него ли за нея, у нея ли за него, но вече нищо няма да се повтори!

А после настана празнота. Дойде и не ги намери.

Никъде не ги намери.

Те се бяха разтворили един в друг.

Бяха изчезнали, не оставяйки нищо на празнотата.

Автор: Елдар Алихасович Ахадов

Превод от руски: Цветан Диковски

петък, 8 октомври 2010 г.

Китката

Тази справка е изготвена за потребителите на Уикипедия. Тъй като намирам базата данни на уеб-енциклопедията за недостатъчно осигурена я помествам и тук. Природната забележителност "Китката" през годините на тъй наречения преход бе вандалски изсечена заедно с цялата залесена местност "Агиното". С голям смут научих, че етническото малцинство, живеещо наблизо е получавало за това негласна благословия от всички управляващи през този период политически партии.

„Китката“ е природна забележителност, намираща се в землището на град Бяла Слатина. Това са две групи от широколистни дървета — дъбови, засадени според преданието от завоевател османлия по време на османската власт. Десетилетия наред тя е част от символиката в герба на града и общината. След промените през 1989 година, вследствие на безстопанственост, обектът от вековни дървета, вписан в Червената книга на България, е безогледно и вандалски изсечен от бракониери, както и цялата залесена местност Агиното бранище.

През десетилетията двете групи дървета са вдъхновявали художници, поети, оратори. В художествената галерия на града и досега се съхраняват произведения на изкуството със заглавие „Китката“, които изобразяват тази гордост на града. И днес все още „Китката“ продължава да бъде част от символиката на Бяла Слатина, въпреки че е от нея е останал само спомен.