Като начало се връщам към един емблематичен герой от романа на Ф. М. Достоевски "Братя Карамазови" - старецът Зосима. Заобиколен от духовни ученици, отдаден на ближните, достоен и мъдър. В един момент старецът умира. Всички очакват от тялото му да се разнесе благоухание, да се превърне в нетленни мощи. За голямо разочарование, от тленните останки на покойния монах замирисва на разложение и тлен. Много от неговите ученици са разочаровани от дъното на душата си. Монасите се опитват да успокоят множеството. И все пак светец или грешник е бил старецът Зосима. Това е въпрос, който би могъл да развълнува много съвременници, които подражават, цитират, или се опитват, да превърнат съвременни духовни старци в гурута. Благодарности към екипа на ЛитерНет, който одобри и публикува статията в мартенския брой на електронното списание към портала. Там материала излезе със съвсем незначителни корекции, затова не съм го прекопирал в редактирания му вид. Ако го намирате за полезен, може да го споделите в социалните мрежи.
Свети Амвросий Оптински е един от плеядата доблестни старци, просияли в Оптинската света обител. Смята се, че именно той е прототипът на стареца Зосима от романа на Достоевски.
През
последните десетилетия в пределите на Българската православна Църква стана много
актуално, /почти модерно/, да се търси наставлението на духовни старци, да се
издават книги за живота им, да се публикуват и четат техни мъдри мисли.
Издигането на старците в култ би могло да бъде много полезно, но води след себе
си и някои негативи:
Една
зимна неделя след Литургията беседвах с млад мъж, който разказа за свои
проблеми свързани с нечисти духове. Споделих своя религиозен опит и му
препоръчах да ползва Василиеви молитви /1/,
като ги чете на глас за себе си. Веднага присъстващ мой колега богослов ме
апострофира: Някой си старец Порфирий бил казал, че тези молитви трябвало да се
четат само от свещеник. С това се постара да провали усилията ми, да помогна на
страдащия младеж. Нахоках въпросния колега, но едва ли успях да променя начина
му на мислене. Присноблаженият старец няма как да не знае,
че е имало християни, които не са били духовни лица, а са изцерявали неизлечимо
болни с молитвите си: св. Трифон, св. Пантелеймон, св. Безсребреници Козма и
Дамян, и много други. Никой не би могъл да лиши православния християнин от
възможността, да търси помощ непосредствено от Бога, независимо за какви
молитви става въпрос. В случая, частното мнение на стареца Порфирий противоречи
на древния опит на Църквата.
Друг
негативен случай е от съседна енория, където един мъж посещава периодично Атон.
Там се ползва от съветите на неизвестен за мен духовен старец. Не мога да кажа,
че въпросният го е наставлявал да безчинства, но този мирянин системно, от
години злослови срещу свещеника, срещу презвитерата и срещу децата им. Подлага
на критика реда в храма, начина на служение и други неща, коeто
не му влиза в правомощията. Често дава съвети и разпореждания, без да има
нужният ценз и благословия за това. Една от глупостите, която излезе от устата
му е, че църковните свещи не трябва да се духат, а задължително да се гасят с
пръсти.
Подобни
случаи повдигат актуално въпроса за авторитетите в православната Църква и
мястото на духовните старци в религиозния живот на християните.
Старецът Силуан Атонски отдавна е канонизиран за светец.
Най-общо понятие за духовен
старец: Първата
форма на духовно наставничество е известна още от Стария завет, където е
описано, че св. пророк Илия, св. пророк Елисей, св. пророк Йеремия имат свои
ученици.
В
Новия завет, вдъхновените от Светия Дух апостоли поддържат служението на
наставници. Посланията на св. апоспол Павел свидетелстват, че той се обръща към
своите възлюбени чеда, за да ги поучи във вярата. Същото е валидно и за други
апостолски послания.
Като
обособена форма на служение старчеството се появява, със зараждането на
монашеството през IV-ти век и основаването от
св. Антоний Велики и св. Пахомий на монашески братства. Православното
старчество или наставничество не винаги е обвързано с духовен сан. За старец
може да се смята и не толкова престарял монах или свещенослужител, но човек
обогатен с мъдрост и духовен опит. В девическите манастири респективно това е
била монахиня. В определен момент дейността на благочестивите духовници се
простира извън пределите на братството – над миряни и благочестиви поклонници. Понякога
християни, търсещи съвършенство и мъдрост, са прибягвали до духовното
наставничество на хора упражняващи по-особен вид аскеза, например стълпници /2/
или юродиви /3/. В практиката на Църквата е имало и старци, които са служели
като енорийски свещеници. За някои от прославените старци се знае, че освен
мъдри са били, прозорливи, а някои са имали и други духовни дарби.
Наставлението обикновено се е предавало по време на изповед, беседа или
по-рядко чрез писмено послание. Освен чрез поучение, духовните наставници са проповядвали
чрез своя личен пример и начин на живот.
Широко
е разпространено схващането, че старецът се явява проводник на божествена
благодат и източник на боговдъхновена мъдрост. Някои виждат в думите им проява
на божествена воля. В България, след няколко десетилетия властващ атеизъм,
приемствеността е прекъсната и традицията на духовното старчество е изгубена,
но все пак се запазват някои форми на наставничество във вярата. В съвременен
план старчеството се проявява в няколко основни направления:
Старците като учители
и наставници: Търсенето
наставлението на духовни старци днес, не е нещо ново. Имало го е през вековете
у нас и в други православни страни. Малцина обаче знаят, че старчеството в
манастирите е една от многото форми на служение наред с готвенето, паленето на
кандилата, метенето на двора, цепенето на дърва за огъня. То се явява
най-отговорното служение, при което духовникът предоставя своите знания, опит,
мъдрост и даровете на благодатното свещенство в услуга на хората. Духовното
наставничество се възлага на монаси, преминали през повечето видове послушание
в манастира – от тежката физическа работа, през всенощните бдения, през
системното изучаване догматите и правилата на Църквата, през тежката аскеза на
строг пост и непрестанна молитва. Макар и напреднали в духовния живот, старците
са подчинени на игумена на манастира или скита, в който се подвизават. Същият
следи зорко, за избягване на всичко, което би могло да навреди на името на
манастира, на миряните и на авторитета на свещенството.
Едно
от главните служения на възрастните духовници е като изповядващи свещеници. Всеки
свещенослужител има право да извърши тайнството, но в манастири и по-големи
енории, това се изпълнява от по-опитни.
Освен
за изповед, духовните старци постоянно биват търсени за съвети, които често
излизат извън границите на религиозния живот. Немалко миряни задават въпроси от
рода на: дали да кандидатстват за някаква работа, дали да заминат за чужбина,
дали да се преместят в друго населено място, дали да се оженят /респ. омъжат/
за определен партньор и пр. Често стоварват върху плещите на старците отговорността
за важни решения, от които зависи целият им по-нататъшен живот. Ако един
послушник или млад монах в манастир може да се отдаде на безпрекословно
послушание, то за останалите е важно, да се научат да се възползват от свободната
си воля. Свободната воля е един от най-големите дарове, които човек е получил
при своето сътворение. Според учението на Църквата, тя е част от Божия образ,
заложен у него. Свободната воля се възпитава от ранно детство до зряла възраст,
за да се научи човекът да познава добро и зло, правилно и неправилно, и да може
да взема самостоятелни, отговорни решения. Няма никаква гаранция, че
благословията от старец за нова работа, ще спести проблеми с работодателя, с
колегите, финансови затруднения и пр. Никой не може да ме убеди, че ако
духовният наставник препоръча определен жених или девойка, те ще бъдат
най-подходящите. Хармонията в християнския брак се крепи на вековни ценности,
но не само на тях. Решаващи могат да се окажат някои неподозирани слабости,
намесата на родителите или на странични хора. Важен фактор в отношенията може
да се явят здравословното състояние или доходите. Затова е необходимо, всеки да
се научи, сам да взема важните решения в живота си и да не прехвърля
отговорността върху други, независимо колко са духовно издигнати. Наред с това
има християни, които досаждат на старците с маловажни въпроси, та се стига до
иронични забележки към такива индивиди: ”Отче ще благословите ли да си изсекна
носа?”
Добре
запознатите с правилата на Църквата и придобили опит служители, могат да бъдат
полезни със съвети засягащи постите, молитвените правила, поклонническите
пътувания, възпитанието на децата, проблеми в интимния живот. Със своя
авторитет те могат да изгладят някои семейни пререкания и да помирят децата с
техните родители. Духовните съвети могат да бъдат безценни по отношение на
милосърдието и благотворителността. Когато се доверява на определен старец,
християнинът разчита не само на съветите му, но и на неговото молитвено
застъпничество. Един истински духовен старец никога не би си позволил да осъжда
и критикува енорийски свещеници пред техните пасоми. Духовният старец във
всичко е проникнат от искрена любов и уважение към всички хора, дори към тези,
които не принадлежат към Църквата. При все това винаги е готов, обосновано да
защити православната вяра от нападки. Духовният старец се отнася със
снизхождение, но и със строгост към греховете на своите духовни чеда. Той
съзнава, че в съвременния свят изпитанията и изкушенията са неизброими и дава
ценни съвети, как да се борят с тях. Както бе споменато и по-горе, старците
избягват всякакви похвали и суетна слава: „Ние
сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.” /Лука
17:10/
Фактът,
че се срещат подобни духовно извисени служители, съвсем не означава, че трябва
да игнорираме енорийските свещеници. Ако и да не са живели в монашеска аскеза,
те са подготвени по всички въпроси засягащи християнската догматика, етика,
история и богослужение. На много от въпросите ни свързани с вярата, можем да
получим от тях нужния ни отговор. На тях също им е дадена благодатта да служат
на своите пасоми.
Към
казаното по-горе за свободната воля мога да допълня, че никой старец, свещеник
или наставник няма право да обсебва живота на някой християнин и да му налага,
какви житейски решения да взема: дали някой ще приеме монашество или духовен
сан, дали ще се ожени /респ. омъжи/, към какво образование /респ. професия/ ще
се насочи. Всичко това човек трябва да решава сам, следвайки сърцето си,
използвайки разума, опита и свободната си воля. Дори да допусне грешки, това е
неговият живот и той сам трябва да го подрежда и изгражда. Опитите някой
духовник да се разпорежда с живота на своя пасом, да го товари с непосилни
духовни подвизи, да му налага неоснователни забрани, да изисква прекалено
подробни изповеди и пр. са сериозна диагноза. Всичко това показва, че не трябва
да се доверяваме на този наставник.
Героят на Достоевски от "Братя Карамазови" - старецът Зосима - илюстрация.
Старците като
прозорливци и прорицатели /4/: В средите извън Църквата от десетилетия насам
се наблюдава нездрав интерес към хора със свръхестествени способности.
Възползвайки се от това, много ясновидци, магове, гадатели, врачки и пр. си
докарват прилични доходи. В християнските среди през вековете също е имало хора
с благодатни дарове на прозорливост, които са можели да предскажат бъдещето, да
четат мисли и др. Със сигурност мога да кажа, че сред съвременните християни
има такива, които проявяват интерес към свръхестественото. Някои го правят от
любопитство, други подтикнати от някакви житейски проблеми.
Без
съмнение и днес, макар и рядко, се срещат прозорливи духовни лица, както и
такива, които могат да надникнат отчасти в бъдещето. Духовно издигнатите
личности се стараят да прикриват подобни благодатни дарове и да използват
своята прозорливост само в угода на християните. Те никога не парадират със
способностите си, като въздават слава единствено на Бога, който им ги е дал, не
за тяхна прослава, а за да могат по-добре да послужат на своите братя и сестри.
Те строго порицават онези, които проявяват светско любопитство към техните
дарби и бързо им показват вратата. Такива хора с твърда ръка заклеймяват
всякакви опити някой да узнае, какво предстои да се случи в бъдеще. Ако искат
да предпазят някого от грозяща го опасност, намират заобиколен начин да го
направят.
Повишеният
интерес към свръхестественото, може да навлече на християните големи
неприятности. Независимо дали търсят разрешение на здравословен проблем или
житейска несполука, рано или късно системното търсене ще ги отведе при някоя
персона извън Църквата. Освен че ще заплатят пари за любопитството си, те ще
попаднат и под осъждане, защото Православието от векове е предало подобни
индивиди на анатема.
Старците като
целители: Едно
от служенията, заради които християни прибягват до помощта на благодатни старци,
е за изцеление на свои духовни и телесни немощи. У нас по-малко и повече зад
граница са познати случаи на изцеление чрез молитвите на извисени духовници. Ще
подчертая, че в познатата от векове църковна литература, след случаите на
изцеления, духовните лица, по чиито молитви е бил изцерен болния, не са
отдавали това на себе си. Те винаги са казвали, че са грешни и немощни люде и
че Бог е този, който е изцерил страдащия. Ако и някои духовни лица да имат
голямо дръзновение пред Бога, то славата за извършеното чудо принадлежи на Всевишния
Бог – Вечен и Единосъщен познат в три Лица. И в древност, и днес благочестивите
духовници са знаели, колко вредна може да бъде суетната слава и са бягали от
всякакви почести. Проникнати от дълбоко смирение, не един или двама от тях са
забранявали на изцерените, да разказват за случилото се.
Със
сигурност зная, че има стотици страдащи хора, които биха дали мило и драго да
си върнат здравето. Няма нищо лошо в това, да търсят изцеление при духовници,
известни със своето дръзновение пред Бога. Това, разбира се, могат да бъдат и
старци. При търсенето си не трябва да се стигат до инсинуации, да карат
свещеници и монаси, през ден да им четат молитви за изцеление, или да им
досаждат за дребни здравословни неразположения.
Някои
заболявания могат да бъдат излекувани чрез средствата на съвременната медицина –
алопатична, хомеопатия, както и нетрадционна – билколечение, акупресура и пр.
Да се стига до крайности, да се отрича науката и нейните постижения граничи с
ерес.
Подражанието в
духовния живот: Неизброими
са случаите, при които, /най-често млади/ християни си избират някакъв образец
за подражание. В голяма част от случаите това се явява някой просиял със своите
подвизи монах, пустинник, мъченик за вярата и пр. Те се основават на Посланието
на св. апостол Павел до Евреите: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали
словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на
вярата им.” /Евр. 13:7/ Подражанието
в религиозния живот може да се окаже духовно самопрелъстяване и да доведе до
непредсказуеми последствия. В цитирания по-горе текст се казва: „подражавайте на вярата им”, а не
подражавайте на начина, по който са живели! Това означава, да се стремим да
водим чист и богоугоден живот, независимо дали сме избрали да се посветим на
монашество, или сме решили да създадем семейство. И двата пътя са благословени
от Бога и могат да бъдат форма на служение. Да създадеш, отгледаш и възпиташ
деца християни, в днешния потънал в бездуховност и пороци свят, е истински
подвиг.
За да подражаваме на някой монах или отшелник, живял през
Средновековието, ние трябва да се поставим в същите условия на живот, трябва да
имаме същите учители, които непосредствено да ни предадат своя опит. Четенето
на духовна литература е богоугодно и полезно, но човек не може да подрежда
живота си само по книгите. Във века на мобилните комуникации не можем да
игнорираме света около себе си и да живеем като отшелници и пустинници. Вече
почти няма място, което човекът да не е осквернил със своето присъствие. Като
изключим Атон и някои монашески обители със строг устав, в повечето мъжки
манастири се допуска на службите да присъстват жени. В девическите манастири
също могат да идват на поклонение или на служба мъже. Това означава, че
съблазните са неизбежни.
По времето, когато бях студент и аз съм изпадал в съблазънта
на подражанието. Бях решил, че ще стана свещеник, като бях избрал за подражание
отец Йоан Кронщадски. Една от особеностите на неговото служение е, че той е
предпочел, отношенията със собствената му съпруга, да бъдат като на брат със
сестра. Трябваше да мине време, преди да разбера, че сред християнките, които
познавам, няма да намеря такава, която да се лиши от дара, да бъде обичана като
жена и да стане майка. С течение на времето осъзнах, че аз самият, нито съм
подготвен, нито имам нужните духовни сили да водя такъв живот.
Независимо, дали имаме подходящ наставник и душеприказчик,
трябва всячески да се стремим да избягваме изкушението да подражаваме. Ако се
посветим на монашество, трябва внимателно да изберем обителта, в която ще се
заселим! Не бива да забравяме, че там освен службите и молитвите ни чака
немалко физическа работа, което е напълно в реда на нещата! И в манастирите и в
енорийските църкви духовният живот се подрежда според църковните правила и Типика
/5/, а в манастирите и според монашеските устави. Преди да поемем по който и да
било път, трябва внимателно да обмислим и да преценим своите духовни сили и
възможности.
Свещеното Писание - първи, главен и неоспорим авторитет в Православната Църква.
Основни авторитети в
православната Църква: Повишеният интерес към духовните старци и тяхното
издигане в култ, свидетелства за дълбока криза, засягаща българското
Православие. За християните, които се стремят към духовно усъвършенстване, не
са достатъчни неделните проповеди в храмовете. Те четат книги, ровят из Интернет,
изучават Библията в търсене на верния
път. Култът към старците свидетелства за нуждата от хора с дръзновение
пред Бога, проводници на небесна благодат, вдъхновени от божествена мъдрост! Немалко
християни, недоволни от своите енорийски свещеници, ходят на църква в други
енории или посещават някой манастир. Към духовните търсения се прибавя, четене
творенията на старци и установяване на личен контакт с тях. В един момент на
старците започва да се гледа като гурута, техни мисли започват да се цитират
като общовалидни за религиозния живот на цялата Църква. Нерядко и богослови и
обикновени християни си позволяват да използват думи на старци, в защита на
свои частни мнения по църковни въпроси.
Именно
затова трябва да уточним, кои са основните авторитети в православната Църква:
Първи и главен
авторитет, това е Свещеното писание. Библейският кодекс от седемдесет и седем
книги е првеведен на повечето говорими по света езици. И в църковната
догматика, и извън нея, когато се излага вероучително или нравствено правило,
се привежда цитат от Библията. Когато говорим за боговдъхновеността на библейските
книги, смятаме, че в тях се съдържат божествени истини, предадени чрез
изразните средства на човешката реч. Неоспоримият авторитет на Свещеното
писание засяга отношенията между човека и неговият Творец – Бога,
междучовешките взаимоотношения, отношението към сътвореният от Бога свят и пр.
Българският православен превод на Библията трябва да присъства във всеки дом и
не само да укасява библиотеката, а да бъде настолна книга за всеки възрастен
християнин.
Вторият авторитет в
Църквата е Свещеното предание. В края на евангелието според Йоан се казва:
”Има и много други работи, които извърши
Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би
побрал написаните книги.” /Йоан 21:25/ Базирайки се на тези думи Църквата издига
авторитета на Свещеното предание – дела извършени от Иисус Христос и Неговите
ученици, които не са описани в свещените библейски книги, но са запазени като
устно предание. Освен делата в това число влизат проповеди, мисли и наставления,
казани при определени случаи от Спасителя и апостолите. Свещеното предание има
спомагателен характер и винаги, когато се използва, то се подкрепя с цитати от
Библията.
В
богословските факултети се изучава дисциплината Патрология, която се занимава с
творенията на църковните отци, учители и писатели. Патрологията е предвидена, защото
в някои от творенията на църковни отци са съхранени елементи от Свещеното
предание. Това съвсем не означава, че всичко, което са писали светите отци е
непременно Свещено предание. Разбира се, повечето творения са изпълнени с
мъдрост и могат да бъдат изключително полезни за четене.
Седмият Вселенски събор, осъдил иконоборството и дефинирал догмата за почитта към светите икони.
Просветените
православни християни знаят, че в
Църквата върховният авторитет принадлежи на Вселенските събори. От самото
начало, основаната от Христос Общност, взема своите важни решения, с участието
на апостолите и свещенослужителите. Това се вижда от апостолския събор,
проведен в Йерусалим около 50-та година, описан в книгата Деяния не светите
апостоли петнадесета глава. Вселенските събори са седем на брой, проведени от
четвърти до осми век: I-ви – 325 г. в Никея; II-ри – 381 г. в
Константинопол; III-ти – 431 г. в Ефес; IV-ти – 451 г. в Халкидон; V-ти – 553 г. в Константинопол, VI-ти – 680 – 681 г. в Константинопол и VII-ми – 787 г. в Никея. На съборите присъстват духовни лица,
представители на цялата Църква. По време на заседанията те вземат важни решения
с догматическо и канонично съдържание. Именно на Вселенските събори са
съставени вероопределенията свързани с вярата в Светата Троица, в Господ Иисус
Христос, отношението към света Богородица и нейното участие в Божествения
промисъл, присъствието на две естества /божествено и човешко/ в Иисус Христос,
отношението към свещените изображения – икони и др. Наред с догматическите вероопределения
тези събори изработват канонически правила за устройването на реда и
благочестието в Църквата – за свещенослужителите и отношенията между тях, за
миряните и пр.
Освен
Вселенските събори, в Църквата са проведени
и поместни събори, които също са
завещали съответните канонични правила, получили одобрението на цялата Църква.
Такива са Лаодикийски /341 г./, Антиохийски /341 г./, Сердикийски /349 г./ и
др. Общият им брой е около десет, като последният е проведен 861 година
в Константинопол. За решенията приети на тях и каноничните правила е важно
впоследствие да получат одобрение от всички поместни църкви. Като пример можем
да посочим, че на извънредно заседание на поместния събор в Константинопол 870
г. Българската Църква получава статут на автономна
архиепископия.
Към
каноничните правила одобрени на Вселенските и поместни събори са добавени и
такива, съставени от някои древни отци
на Църквата. Такива са св. Атанасий Велики /295 – 373 г./ св. Василий
Велики /329 – 373 г./, св. Григорий Богослов /329 – 389 г./ и др. В сборнинка с канонични правила те са
общо тринайсет души. Правилата са извадки от техни творения и послания, писани
с цел изясняване на различни случаи свързани с отношенията между християните, с
благочестието и морала.
След
разцеплението на Църквата на Православие и Римокатолицизъм през 1054 година
един от най-големите авторитети остава Всеправославният
събор. На такъв събор може да бъде определен статута на някоя поместна
Църква или да се вземат канонични решения засягащи цялото Православие.
Съборният
принцип на управление и до днес е валиден за цялата Православна Църква. Текущите
решения се вземат от поместния св. Синод
на съответната Църква. Като пример може да посочим отхвърлянето на т. нар.
Истамбулска конвенция като рушаща добрите нрави и морала от св. Синод на БПЦ.
При
по-специални случаи и извънредни ситуации се свиква Църковно-народен събор.
Несъмнен
авторитет за цялата Българска православна Църква имат нейният Устав приет на църковно-народен събор и
нейният Типик, съобразен с общата
богослужебна практика на Православието.
Като
текстове общозадължителни за всички
православни християни, които е препоръчително да се знаят наизуст спадат:
Никео-Цариградският Символ на вярата, Десетте Божии заповеди, Господнята
молитва „Отче наш...” и Деветте блаженства. Символът на вярата е съставен и
допълнен на първите два Вселенски събора, а останалите текстове са извадени от
Библията.
На ниво епархия авторитетът
по въпроси свързани с вероучението, богослужението, реда и морала принадлежи на
епархийския архиерей и на епархийския съвет.
На ниво енория
авторитетът по въпроси за вероучението и благочестието принадлежи на
свещениците.
В тяхна помощ са и кадрите с богословско
образование – учители по религия и вероучение. Относно запитвания за
седемте тайнства, богослужението и др. по-високо стоящ е свещенослужителя,
защото той има и нужната, допълнителна, практическа подготовка. През неговото
одобрение минава и продаваната в храма църковна литература, иконички и др.
Има
и възрастни, енорийски свещеници, които наред с образованието и благодатта на
свещенството са добили опит и духовна мъдрост, да церят духовните рани и да
насочват своите чеда в правилния път. Аз самият съм се ползвал от мъдрите
наставления на такъв духовник, който ми е бил застъпник и опора в трудни
моменти.
В манастирите водещият
авторитет е на игумена. Поклонниците могат да се ползват от съвети и препоръки
на монасите свещенослужители – архимандрити, йеромонаси, йеродякони. Не на всички монаси
е позволено да разговарят с миряни, да проповядват и да ги учат. Не всички
монаси са с богословско образование. Има редови служители, които палят печките,
месят хляб, почистват храма, продават свещи. Голяма част от тях нямат
богословско образование.
Именно тук със
специален авторитет се ползват духовните старци. Повечето от тях са
възрастни, надхвърлили петдесет и повече години. На базата на своето
образование, подготовка и духовен опит, те могат да насочат християните, които
идват при тях във вярната посока и да им дадат полезно наставление.
Някои
духовници /монаси и мирски свещенослужители/ са се прославили като добри изповядващи
и биват търсени от голям брой християни от близо и далеч. Факт е, че да бъде
свещеникът добър изповядващ, да предразположи, да зададе нужните въпроси, да
открие забравените грехове, да посъветва или деликатно да порицае е истинско
изкуство. След изповед при такъв духовник, миряните чувстват благодатно
облекчение.
Всеки свещеник трябва да има нужното образование и подготовка, за да поучи своите пасоми. Той носи и благодатта да прости греховете на каещите се.
Спомагателни авторитети
за обучение във вяра и благочестие: Повече от ясно е, че не всички християни
могат да бъдат запознати с решенията на Вселенските събори, или да изучат
сборниците с църковни правила. На обикновения мирянин духовната храна се
поднася под формата на проповеди, сказки, беседи и др. За обучение и като встъпително
или постоянно ръководство, е препоръчително да разполагат с вероучителна
литература – основните истини, на вярата, за Кръщението, за Изповедта и
Причастието, за християнския Брак, жития на светиите, най-важните молитви и пр.
За предпочитане е да са отпечатани от църковно издателство или одобрени от
вишия клир на БПЦ. За децата са нужни съответната илюстрована детска Библия,
илюстровани жития и книжки с поучения.
Често
за тълкуване на Библията или изясняване на пунктове от нравственото учение се
четат и цитират творения на свети отци и
учители на Църквата, писани в древност или в по-ново време. Друг спомагателен
авторитет имат книгите на видни учени
богослови, /някои с духовен сан/, посветили се на изучаване на Свещеното
писание, християнската догматика, етика, история и пр. Те също могат да бъдат
използвани, за изясняване на един или друг важен въпрос, свързан с реда,
благочестието и морала. Когато става въпрос
за проблеми засягащи цялата Църква, трябва да минат поне през санкцията на св.
Синод. Към спомагателната и вероучителна, църковна литература
спадат и книги, статии, беседи,
проповеди, очерци и други писани от редови свещенослужители и кадри с
богословско образование. Някои от тях самостоятелно или колективно издават
списания, или поддържат интернет портали,
сайтове, блогове, форуми и др. с вероучителна цел. Повечето от интернет-платформите не са под юрисдикцията
на църковната власт и материалите от тях трябва да се подбират внимателно
и критично.
Нерядко там се публикуват частни мнения, които са спорни или не са получили
всеобщо църковно одобрение! В днешното, претрупано с информация съвремие,
трябва внимателно да подбираме, какво четем в глобалната Мрежа.
Напоследък
религиозна и богословска литература се издава от нецърковни издателства. Не
мога да кажа, че това е лошо, но има недостатъка, че книгите не могат да бъдат
под цензурата на висшата църковна власт. Така понякога в творения на богослови се прокрадват идеите на модернистични
течения или такива, които са плод на църковен разкол.
В
числото на масово издаваната литература попадат и книги за живота на духовни старци, техни мъдрости, препоръки и съвети.
Така се стига до положение, авторитетът им да се размахва като знаме, техни
мисли да се цитират с повод и без повод. Но... всичко в Църквата трябва да
става с Бога и с прилика!
В
някои от случаите, съветите на тези духовници са дадени на конкретен човек, по частен случай и с определена цел. Други са
свързани с интерпретация на християнски
морални принципи. Те обезателно се базират на Библията, на древните
църковни правила, на вековния религиозен опит и имат спомагателен – нравоучителен авторитет. Това съвсем не омаловажава
техните думи. Просто казаното не е минало през одобрението съответния Събор,
който да го направи валидно за цялата Църква.
Думите
на православните старци могат да бъдат безкрайно полезни за много християни. Те
са плод на духовен опит и мъдрост. Това
обаче, все още не означава, че можем да ги цитираме под път и над път, особено,
когато искаме да наложим свое частно мнение. Да си позволим да цитираме
някоя духовно извисена личност, без сами да сме положили труд да се
усъвършенстваме, е проява на папагалщина. Ако ние самите водим светски живот, а
цитираме старци, за да учим някой, който се кае за греховете си, това е чисто
лицемерие. В повечето от случаите, цитирането показва липсата на собствен
авторитет, на религиозен опит и вопиющата ни духовна импотентност. Ако
препоръката на съответния отец не е станала част от нашата религиозна практика,
ако не сме я приложили в живота си, нямаме право, да я размахваме пред лицата
на други християни!
Вероятно
някой би ме апострофирал, но съм попадал на църковни
книги, както и такива с духовни наставления, които биха могли да нанесат вреда:
Ако
един монах може да си позволи, всеки път като види дърво, да си спомни, че
Иисус Христос е бил разпнат на кръст, на един обикновен християнин му се налага,
да мисли за насъщния, за отношенията с работодателя, за семейството, за това,
как да си плати сметките или кога да си ремонтира колата. Той е щастлив, когато
намери свободно време да разтвори Библията или някоя духовна книга. На този
мирянин не му остава много време за богомислие, колкото и спасително да е то.
Невъзможността да изпълнят подобни препоръки, може да създаде у някои християни
комплекс за духовна непълноценност.
По
подобен начин стои и въпросът с умната, /Иисусова/ молитва /6/ и с книгите, които
учат, как да я практикуваме. Малцина са обикновените християни, които могат да
я приложат на практика в живота си, съчетавйки я с ходене на работа и грижи за
семейство.
Една
извисена монахиня учи миряни, как да възпитават децата си, като превърнат дома
си едва ли не в манастир. Подобно благочестие би могло сериозно да навреди на
отношенията на подрастващите с техните връстници от светски семейства. Деца
възпитавани по този начин, могат да станат обект на подигравки и насилие.
Съществува
риск, след четене на определена литература, вярващите да започнат да сравняват
писаното в книгите с живота в енорията, към която принадлежат. Може да предявят
повишени изисквания към своите енорийски свещеници или да влязат в конфликт с
тях. Примерно: „Ти, отче, защо не служиш вечерня?”, „Защо пропускаш канона по
време на опелото?” и пр.
Срещал
съм емблематичен случай с монах, който четеше в килията си манастирския Типик,
а после имаше търкания с игумена и братството, как трябва да се служи. Накрая
игуменът го лиши от достъп до книгата. По последни сведения, въпросният монах ревнител
е напуснал монашеството.
Друго
изкушение е, някой християнин да се затвори в своя вътрешна, „виртуална”,
духовна реалност, да се изолира от света и да причини страдания на семейството
и приятелите си.
Познати
са случаи, при които, водени от писаното в аскетическа литература, миряни се
подлагат на прекомерни пости – пълен глад или само на хляб и вода. Друг подобен
подвиг е системно недоспиване и молитвено бдение, съчетано с ходене на работа.
Правят го без да се замислят, дали това е по силите им. По този начин рискуват
да увредят сериозно физическото и психическото си здраве.
Много
от нещата писани в духовната литература са полезни, но съм попадал и на излишен
баласт. В книга на много известен у нас старец имаше притча, как две мирянки
разговарят: „Оправи покривката на леглото!” А другата отговаря: „Това пречи ли
ти на молитвата?” За мен е пълна глупост, ако и да е излязла от една доста
прехвалена уста.
Препоръчително
е за християни без богословска подготовка, да
се консултират със свещенослужители, какви книги да подберат в духовната си
библиотека. Когато четат книги с примери от живота на монаси, пустинници и
отшелници, да направят ясно разграничение, кое е приложимо при днешните условия,
както и в собствения им живот. Докато четат аскетическа и друг вид литература,
миряните не трябва да се товарят с неща непосилни за тях, като прекомерни пости
и всенощно, молитвено бодърстване! Всъщност, дори в манастирите, това става под
зоркото ръководство на по-опитен монах-наставник или на игумена. Иисус Христос
е отредил много спасителни пътища. Някои минават през монашеския подвиг, други
през отшелничеството, трети през мисионерството и апостолството. Благословен е
и пътят, да създадеш благочестиво семейство и да се грижиш пълноценно за него.
Всъщност,
книгите на светите отци, на различните научни кадри теолози, на обикновените
вероучители с богословска подготовка, в това число и книгите на духовните
старци, са различни интерпретации на пунктове от православното догматическо и
нравствено учение според духа на времето. Всички те стъпват на основите,
споменати по-горе – Библията и завещаното от векове учение на светата съборна и
апостолска Църква. В някои от случаите, то е поднесено облечено в сложна
терминология, в други е изложено достъпно за всеки редови християнин. Има и
художествен начин на интерпретация, предназначен за деца и подрастващи. През
вековете е имало църковни учители, владеещи до съвършенство словото, които са
завещали прекрасни образци за проповеди, тълкувания, трактати, вероучителни
беседи, молитви и пр. Всяко едно от тези
творения трябва да се чете според възрастта и степента, до която е навлязъл
съответния християнин в учението на Църквата! Някои произведения са писани
изключително за свещеници и кадри с богословска подготовка, за да ги
подпомогнат в тяхната работа. Иначе от всички жития, катехизически беседи,
книги за живота на светци и духовни старци бихме могли да извлечем мъдрост и
голяма полза за душата си. Можем да препоръчаме някоя книга, ако ни е харесала
на свои събратя християни, да преразкажем притча или някоя описана случка. При все
това трябва да сме наясно, кои са водещите авторитети в православната Църква и
да се съобразяваме с тях!
Мнозина смятаха дядо Добри за светец. Той имаше своите ученици и почитатели. Дали Църквата ни ще го канонизира, не се знае. Но той остави светла диря и поучи много хора с примера си.
Едно
съвременно изкушение е, на духовните старци да се гледа като на живи светци. Често
се случва, да бъдат превъзнасяни в разговори, в печатни издания или в
православни интернет-страници. В тези случаи се забравя, че няма безгрешни хора
и само един Бог е без грях. Многобройните изцерения извършени по молитвите на
един духовник, случаите на прозорливост и боговдъхновена мъдрост, могат да
свидетелстват за неговата искрена вяра и чист живот, но не са основание да бъде
издигнат в култ и да му бъдат въздавани почести като на светец. Без съмнение, всеки
един достоен свещенослужител заслужава нужното уважение и любов, а дали е
светец, това ще реши Църквата след неговата кончина.
–––––––––––––––––––––––––––––
1
– Василиеви молитви – Специални молитви съставени от св. Василий Велики и св.
Йоан Златоуст, предназначени за изгонване на нечисти духове от обсебени.
Отпечатани са в малкия свещенически „Требник” и са част от молебен за
освобождаване на страдащи от нечисти сили.
2
– Стълпник, стълпничество – Форма на християнска аскеза, близка до
отшелничеството, при която монахът или пустинникът си построява колона с
площадка на върха и малка килия /стълп/, или кула, на която прекарва
по-голямата част от времето си в покаяние и постоянна молитва към Бога.
Основател на този вид аскеза е св. Симеон Стълпник /357 – 469 г./.
3
– Юродив, юродство, юродивство – Форма на аскетичен подвиг, при който юродивите
заради Христа прикриват своите благодатни дарове и прозорливост под маската на
мнима лудост или странно поведение. Пред света те се представят като грешници и
паднали, а всъщност пребивават в строг пост, непрестанна молитва и всенощни
бдения. В повечето случаи живеят на улицата като бездомни и скитници. Ходят
окъсани и зле облечени. Често, със своите странни думи и постъпки, търсят начин
да поучат хората или да отклонят някого от греховния му път.
4
– За духовните старци няма как да бъде употребена думата пророк, защото тя е
валидна за личности от Стария завет, които са били на първо място нравствени
учители и борци срещу идолослужнието. Старците живеят в друго – по-ново време и
служението им е с различна насоченост. При наличие на дар за предсказване на
бъдещето в случая е по-правилно да се употреби „прорицател”, ако и да не е
понятие обвързано с църковната терминология.
5
– Типик, Типикон – Специален устав с правила и предписания за реда и
особеностите на църковното богослужение, тайнства и обреди, за празниците, за
постите и др. У нас са разпространени основно два Типика – Цариградски –
валиден за енорийските и катедралните храмове, и Йерусалимски, предназначен за повечето
манастири.
6
– Иисусова, умна молитва – Кратка молитва, състояща се от едно изречение:
„Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния /грешната/!” След
известен период духовни упражнения, християнинът, най-често монах или отшелник,
придобива навика, да я повтаря на ум постоянно, докато върши ежедневните си
дела. Практиката е свързана е с думите на св. апостол Павел от Първо послание
до Солуняни: „Непрестанно се молете...” /1Сол.
5:17/
