Тази статия е публикувана в електронно издание "Двери на Православието", категория Църковна история - храмове и манастири, както и в 18 брой на "Църковен вестник" от 2007 година. За нея използвах краеведчески материали и една кондика съставена от иконом Николай Каменов. Може би в архивите да има и повече информация, но нейното търсене е въпрос на бъдеще.
Всеки град, всяко село, всеки архитектурен паметник има своята история. Тя не винаги може да бъде прочетена в дебелите томове по библиотеките, понякога, за да я събере човек, трябва дълго да се рови из пожълтелите страници, да обикаля, да пита и разпитва. Историята на отделните селища се гради и пише най-вече от хората, които живеят в тях. И аз се опитах с немощните си ръце да завъртя колелото на времето, за да върна читателя назад и да проследя историята на храма в родния ми град Бяла Слатина. Не бих могъл да пристъпя към историята на църквата, преди да кажа няколко думи за човека организирал нейното построяване. Свещеник Марин поп Андреев (1840–1916) е преселник от село Долна Бешовица (Врачанско). Изпратен е да служи тук през 1865 г. Няма сведения кой е обслужвал енорията преди него. Той успешно съчетава грижите за духовния живот на енорията с участието си в местния революционен комитет. През 1869 г. с помощта на енориашите построява параклис с килийно училище. По-късно е съдействал и за построяването на класно училище.
След Освобождението отец Марин разполага с всички необходими условия за изграждането на енорийски храм. В това благочестиво дело участва една немалка част от населението на Бяла Слатина, някои даряват пари, други участват с труд. Парцелът, който се превръща в църковен двор, също е дарение от по-заможни жители на селото (то става град през 1914 г.). Така през 1887 г. вдига снага белокаменната кръстокуполна базилика “Света преподобна Параскева”. Изградена е от дялан лицев камък и първоначално няма стенописи. Иконостасът е изработен от тревненски резбари с икони също от Тревненската школа. На Петковден новият храм е тържествено осветен от Врачанския митрополит Константин. По това време в енорията кипи духовен живот и на големите празници църквата се оказва малка, за да побере насъбралия се народ. През 1901 година е построена и камбанарията. От деня на нейното освещаване до днес двете сладкогласни камбани не спират да призовават християните на богослужение в неделните дни и по-големите празници. Отец Марин никога не занемарява грижите за своето паство. По-късно към неговите трудове се присъединява и свещеник Петър поп Симеонов (1863 – 1936).
През 1938 г. под ръководството на протойерей Александър Дянков (1902 – 1952) е направено преустройство и разширяване. Откъм западната част притворът е удължен с четири метра и дървеният балкон е заменен със стоманобетонен. Мазилката отвътре е подменена. Художници и резбари от София изработват нов иконостас, архиерейски трон, два аналоя, клирос и престоли за сядане, които опасват цялата средна част на храма. Стенописите са направени до 1940 г. от художника Пефев. Вероятно той не е бил професионален зограф, а е следвал стила на софийските майстори. В цялата иконопис преобладава т. нар. академичен стил. Отец Дянков е професионален музикант, той се проявява като добър ръководител на църковния хор.
След преврата през 1944 г. свещенослужителите попадат под ударите на новата власт. Те са бити, съдени от “народен” съд, страдат по затвори и лагери. Особено тежки гонения понася отец Дянков, който не се страхува да каже на новите управляващи истината в очите и да намекне, че всяка власт е преходна.
През един период от 26 – 27 години зографията на храма е била повредена и опушена. С нейната реставрация през 1967 г. се заема художникът Марин Начев от Кнежа. Този си вид стенописите запазват до днес.
В началото на петдесетте години Бяла Слатина става архиерейско наместничество. Първият архиерейски наместник е свещеник Димитър Кръстев. Свещенослужителите се стараят според силите си да посрещат нуждите на православните християни от града. Властта разбрала, че трудно ще откъсне възрастните от църквата, но се старае да отлъчи младите и до голяма степен с помощтта на заплахите и принудата успява.
През 1978 г. е извършен външен ремонт на храма, като са поставени нови улуци и водосточни тръби. Всички стъкла на прозорците са подменени със стъклопласт в различни цветове. Това освежава вида на църквата отвън, до този момент тя е била със стъкла, покрити с блажна боя. По това време църковният хор се ръководи вече от иконом Николай Каменов (1914 – 2002). Неговият мощен басов глас отеква под сводовете на храма до края на деветдесетте години, когато се оттегля от свещенослужението поради напреднала възраст.
След демократичните промени нещата се раздвижват, вече никой не спира хората да ходят на църква. Църковният разкол не пропуска да нанесе непоправими щети и тук. Все пак немалко млади хора намират вратите на храма и се присъединяват към църковната общност. През 1995 г. със средства от дарения и доброволен труд на художника Васил Габровски са направени цветни витражни стъкла на прозорците в наоса и на апсидата. Храмовата икона над входа е подменена с нова, рисувана върху ламарина пак от Габровски. Църковното настоятелство осъзнава, че трябва да привлича младите хора към духовния живот на енорията. През есента на 2003 г. в едната от прицърковните сгради е устроено неделно училище по вероучение, което събира за обучение деца от първи до осми клас.
През 2004 г. със средства, отпуснати по проект “Красива България” е направен ремонт на покрива и улуците, върху старото дюшеме е положено ново, лакирани са престолите и са боядисани двата проскинитария.
През лятото на 2006 г. в двора е издигната чешма със стенопис "Св. Богородица Живоприемен източник". Автор на проекта е младият иконограф Марио Беров. Чешмата е изградена с пари от дарения, с доброволен труд на М. Беров и Светослав Цветанов.През последните няколко години енорията се обслужва от протойерей Тодор Дудов. Въпреки трудните години на прехода и пораженията нанесени от господстващия атеизъм и днес храмът продължава да бъде прибежище на онези, които търсят Бога. Тук намират утеха и молитвена помощ много хора понесли тежките удари на живота.
През 2004 г. имаше предложение от общинските власти, храм “Св. преп. Параскева” да бъде обявен за паметник на културата. За добро или за лошо, това не се случи. Днес той не е просто паметник, а огнище и жив стожер на православната духовност както за хората от града, така и за християните от околните села, където няма свещенослужители.
