понеделник, 15 октомври 2007 г.

Юбилейният храмов празник

Това което пускам тук не е линк към друга моя публикация, не е и отделна статия, а по-скоро е отразяване на едно дълго очаквано събитие. Храмовият празник с честването на 120 годишния юбилей мина много добре. Успяхме навреме да станем готови с енорийския бюлетин за юбилея. Малката книжка успя да придобие дори луксозен вид и носи заглавието "Светлик". Заслугата за нейното явяване на бял свят е на няколко млади хора от енорията, но нещата нямаше да придобият завършен вид без Марио Беров - магистър иконограф, който направи предпечатната подготовка и църковния настоятел Светла Берова, която успя да издейства спонсорство за безплатното издаване на бюлетина. Още през месец август стана готова официалната интернет страница на храма, която може да посетите и разгледате от тук. Настоятелството при храма изказва сърдечна благодарност към "Двери на Православието", откъдето ни предоставиха безплатен хостинг за сайта.
Гости на храмовия празник бяха митрополит Калиник Врачански, протосингелът архим. Киприян, отец Аспарух, отец Георги и хористите от Враца. Много хора от града посетиха богослужението. След обяд пристигнаха и гости от католическата енория в с. Бърдарски геран - отец Асен Генов, Светлана Караджова и двете сестри Михаела и Петя. Срещата е отразена в блога на Светлана и е придружена с флаш клип. Може да прочетете как главният редактор на вестник "Абагар" отрази нашата среща от тук. Изказвам благодарност на госпожа Полина Спирова - отговорен редактор в "Двери на Православието", която отрази новината на страницата „Двери”. Публикацията може да прочетете от тук.

неделя, 14 октомври 2007 г.

Храмът в Бяла Слатина - 120 годишна история

Тази статия е публикувана в електронно издание "Двери на Православието", категория Църковна история - храмове и манастири, както и в 18 брой на "Църковен вестник" от 2007 година. За нея използвах краеведчески материали и една кондика съставена от иконом Николай Каменов. Може би в архивите да има и повече информация, но нейното търсене е въпрос на бъдеще.

Всеки град, всяко село, всеки архитектурен паметник има своята история. Тя не винаги може да бъде прочетена в дебелите томове по библиотеките, понякога, за да я събере човек, трябва дълго да се рови из пожълтелите страници, да обикаля, да пита и разпитва. Историята на отделните селища се гради и пише най-вече от хората, които живеят в тях. И аз се опитах с немощните си ръце да завъртя колелото на времето, за да върна читателя назад и да проследя историята на храма в родния ми град Бяла Слатина.

Не бих могъл да пристъпя към историята на църквата, преди да кажа няколко думи за човека организирал нейното построяване. Свещеник Марин поп Андреев (1840–1916) е преселник от село Долна Бешовица (Врачанско). Изпратен е да служи тук през 1865 г. Няма сведения кой е обслужвал енорията преди него. Той успешно съчетава грижите за духовния живот на енорията с участието си в местния революционен комитет. През 1869 г. с помощта на енориашите построява параклис с килийно училище. По-късно е съдействал и за построяването на класно училище.

След Освобождението отец Марин разполага с всички необходими условия за изграждането на енорийски храм. В това благочестиво дело участва една немалка част от населението на Бяла Слатина, някои даряват пари, други участват с труд. Парцелът, който се превръща в църковен двор, също е дарение от по-заможни жители на селото (то става град през 1914 г.). Така през 1887 г. вдига снага белокаменната кръстокуполна базилика “Света преподобна Параскева”. Изградена е от дялан лицев камък и първоначално няма стенописи. Иконостасът е изработен от тревненски резбари с икони също от Тревненската школа. На Петковден новият храм е тържествено осветен от Врачанския митрополит Константин. По това време в енорията кипи духовен живот и на големите празници църквата се оказва малка, за да побере насъбралия се народ. През 1901 година е построена и камбанарията. От деня на нейното освещаване до днес двете сладкогласни камбани не спират да призовават християните на богослужение в неделните дни и по-големите празници. Отец Марин никога не занемарява грижите за своето паство. По-късно към неговите трудове се присъединява и свещеник Петър поп Симеонов (1863 – 1936).

През 1938 г. под ръководството на протойерей Александър Дянков (1902 – 1952) е направено преустройство и разширяване. Откъм западната част притворът е удължен с четири метра и дървеният балкон е заменен със стоманобетонен. Мазилката отвътре е подменена. Художници и резбари от София изработват нов иконостас, архиерейски трон, два аналоя, клирос и престоли за сядане, които опасват цялата средна част на храма. Стенописите са направени до 1940 г. от художника Пефев. Вероятно той не е бил професионален зограф, а е следвал стила на софийските майстори. В цялата иконопис преобладава т. нар. академичен стил. Отец Дянков е професионален музикант, той се проявява като добър ръководител на църковния хор.

След преврата през 1944 г. свещенослужителите попадат под ударите на новата власт. Те са бити, съдени от “народен” съд, страдат по затвори и лагери. Особено тежки гонения понася отец Дянков, който не се страхува да каже на новите управляващи истината в очите и да намекне, че всяка власт е преходна.

През един период от 26 – 27 години зографията на храма е била повредена и опушена. С нейната реставрация през 1967 г. се заема художникът Марин Начев от Кнежа. Този си вид стенописите запазват до днес.

В началото на петдесетте години Бяла Слатина става архиерейско наместничество. Първият архиерейски наместник е свещеник Димитър Кръстев. Свещенослужителите се стараят според силите си да посрещат нуждите на православните християни от града. Властта разбрала, че трудно ще откъсне възрастните от църквата, но се старае да отлъчи младите и до голяма степен с помощтта на заплахите и принудата успява.

През 1978 г. е извършен външен ремонт на храма, като са поставени нови улуци и водосточни тръби. Всички стъкла на прозорците са подменени със стъклопласт в различни цветове. Това освежава вида на църквата отвън, до този момент тя е била със стъкла, покрити с блажна боя. По това време църковният хор се ръководи вече от иконом Николай Каменов (1914 – 2002). Неговият мощен басов глас отеква под сводовете на храма до края на деветдесетте години, когато се оттегля от свещенослужението поради напреднала възраст.

След демократичните промени нещата се раздвижват, вече никой не спира хората да ходят на църква. Църковният разкол не пропуска да нанесе непоправими щети и тук. Все пак немалко млади хора намират вратите на храма и се присъединяват към църковната общност. През 1995 г. със средства от дарения и доброволен труд на художника Васил Габровски са направени цветни витражни стъкла на прозорците в наоса и на апсидата. Храмовата икона над входа е подменена с нова, рисувана върху ламарина пак от Габровски.

Църковното настоятелство осъзнава, че трябва да привлича младите хора към духовния живот на енорията. През есента на 2003 г. в едната от прицърковните сгради е устроено неделно училище по вероучение, което събира за обучение деца от първи до осми клас.

През 2004 г. със средства, отпуснати по проект “Красива България” е направен ремонт на покрива и улуците, върху старото дюшеме е положено ново, лакирани са престолите и са боядисани двата проскинитария.

През лятото на 2006 г. в двора е издигната чешма със стенопис "Св. Богородица Живоприемен източник". Автор на проекта е младият иконограф Марио Беров. Чешмата е изградена с пари от дарения, с доброволен труд на М. Беров и Светослав Цветанов.

През последните няколко години енорията се обслужва от протойерей Тодор Дудов. Въпреки трудните години на прехода и пораженията нанесени от господстващия атеизъм и днес храмът продължава да бъде прибежище на онези, които търсят Бога. Тук намират утеха и молитвена помощ много хора понесли тежките удари на живота.

През 2004 г. имаше предложение от общинските власти, храм “Св. преп. Параскева” да бъде обявен за паметник на културата. За добро или за лошо, това не се случи. Днес той не е просто паметник, а огнище и жив стожер на православната духовност както за хората от града, така и за християните от околните села, където няма свещенослужители.

вторник, 9 октомври 2007 г.

Храм "Св. преп. Параскева" в Бяла Слатина стана на 120 години

Тази година храмът в Бяла Слатина посветен на света преподобна Параскева навършва 120 години от своето построяване. В кратката кондика е записано, че е тържествено осветен през 1887 година на Петковден от тогавашния Врачански Митрополит Константин. По този случай инициативен комитет от православни християни издейства от общината средства за ремонт и благоустройство на храма.

С част от тези пари бяха остъклени няколко от прозорците с цветни витражни стъкла. Витражите са дело на художника монументалист Васил Габровски. Още преди няколко години той е направил витражи на прозорците в наоса, а сега с красиви орнаменти вече са покрити и прозорците в притвора и тези, откъм фасадата.

Строителството на църквата е организирано от свещеник Марин поп Андреев (1840 – 1916), а участие в благочестивото начинание вземат много белослатинци. Някои помагат с дарения в пари, други с труд, трети с личните си животни за превоз. Храмът е кръстокуполна базилика от дялан лицев камък. Разширен е през 1938 година. Пристроен е нов притвор, а дървеният балкон е заменен със стоманобетонен. Тогава иконостасът дело на тревненски майстори е заменен с нов изработен от софийски резбари. Подменени са и иконите. Цялата зография следва т. нар. академичен стил. Между новите придобивки на храм “Св. преподобна Параскева” е монументалната чешма със стенопис по проект на иконографа Марио Беров, която е осветена през 2006 година.

По традиция всяка година на храмовия празник почетен гост е негово високопреосвещенство Врачанският Митрополит Калиник. И тази година той ще дойде, за да уважи своите епархиоти от Бяла Слатина. На тържествената Литургия ще бъдат поканени и свещенослужители от съседни енории, църковни настоятели, както и хора допринесли за устройването и благолепието на храма.

понеделник, 8 октомври 2007 г.

Изпитанието и чудото в живота на обикновения човек

Някои хора смятат, че днес животът на християнина е неимоверно труден, други търсят свръхестествени явления, личби и чудеса. Има и такива, които като не получат това, което са искали в молитвите си, се отдръпват, те не разбират, че е нужно търпение и че ако Бог не изпълнява техните молитви, това може и да е за тяхно добро. Хората са различни и имат различни начини да служат на Бога, но Той е един и православната вяра е една. Този материал е споделен опит, и мой, и на други хора. Би ми се искало хората да намерят полза от него. Статията излезе на страницата на "Словото" .

Пътищата, по които отделните хора влизат в Църквата са различни. Някои са възпитавани в християнски добродетели от деца, други в определен момент са потърсили помощ от Бога и така са достигнали до познанието на истината. Немалко хора дълго се лутат и търсят докато открият непреходната духовност на православното християнство.

Да бъдеш вярващ, да водиш духовен живот, да се стремиш към нравствено извисяване в днешното смутно съвремие изисква известни усилия. Още по-трудно е, когато довчера си принадлежал на света, увличал си се от различни страсти и пороци, а днес търсиш начин да се откъснеш от всичко това. Вътрешната духовна борба понякога е непосилно трудна, но ако човек твърдо се уповава на Божията всемогъща подкрепа, може да устои и да излезе победител. Някои се стъписват пред изпитанията, други биват увлечени от светския живот, който са водили и се връщат там, откъдето са тръгнали.

Истината е, че пътят на православния християнин днес не е осеян с цветя, а с тръни. Голяма част от новоповярвалите в началото преживяват нещо като духовна екзалтация, всичко им е много приятно, чувстват неизказана радост при посещението на храма, когато участват в богослужението, когато слушат проповеди и беседи. Това може да се приеме като проява на Божията благодат над тях, особено ако преди са живели далече от нея. С навлизането в духовния живот започват и изпитанията. Първоначалната екзалтация вече я няма, но не защото вече не получаваме благодат от Бога. Просто тя става неизменна част от живота ни, ние свикваме с нея и тя вече не предизвиква у нас първоначалното усещане. Сега ако се откъснем от Църквата, бързо ще усетим разликата – липсата на тази неземна благодат. Освен това, с напредването започва да се намесва лукавия и да се старае всячески да ни отлъчи от спасителния път по който сме поели. Оръжията му са много и различни, това са съмнението, унинието, гордостта и др. Тук именно е мястото на духовния наставник, който да открива дяволските козни навреме и с подходящи мъдри съвети да помага на по-неопитните, а и на по-напредналите да ги избягват.

Трите оръжия на християнина в битката за духовно оцеляване са известни – вяра, надежда и любов. Именно с тяхна помощ, с твърдо упование в Бога можем да избегнем нападките на сатаната. Още когато прави първите стъпки всеки един от нас трябва да се въоръжи с търпение. В духовния път не винаги нещата вървят гладко и ако липсва търпение, трудно ще можем да понесем някои изпитания.

Немалко хора, когато се сблъскат с изпитанията се отдалечават от Бога и смятат, че Той ги е изоставил. Те не съумяват да разберат, че проблемите най-често са следствие от нашите грехове, че Бог по този начин ни очиства и ни подготвя за вечния живот. Обикновено Творецът не ни поднася изпитания, които не са по нашите сили. Чрез тях, не Той ни изпитва, защото знае много добре, докъде се простират нашите способности. Те са по-скоро начин, Бог да ни покаже докъде сме стигнали в духовния живот, да ни даде въэможност да оценим правилно постигнатото. Една средновековна поговорка казва, че в огъня хартията гори, а желязото се калява. Именно това прави с нас Създателят, като допуска изпитанията в живота ни – дава ни възможност да разберем от какъв материал сме градили своя духовен дом. Ако е от хартия, неминуемо ще изгори, ако е от стомана, ще се закали и ще се подготви за нови и по-трудни изпитания. Колкото по-напред отиваме, толкова по-тежки изпитания можем да очакваме.

Има и случаи, при които вследствие на нашите грехове, може да преминем през смъртна опасност или да заболеем тежко. Тези моменти може да са плод на нашата гордост, например ако си мислим колко сме напреднали в духовния живот. Случва се хора с по-слаба вяра да се огънат и да се отдалечат от Църквата. Именно в такива моменти трябва да се прояви нашето търпение. Немалко аскети, просияли със святост, са въздавали слава на Бога за изпратените изпитания и са благодарели за болестите и немощите. Един много красноречив пример за търпение в изпитанията е праведният Йов. Една немалка част от нас на първо място ще потърсят Божията помощ за избавяне от заболяванията и страданията. В това, разбира се, няма нищо лошо. Но понякога се случва Божията помощ да не дойде веднага или да дойде чрез ръката на лекаря. От това нашата вяра не бива да отслабва. Има случаи, при които изцеряването се налага да дойде с помощта на медицинската наука. Случвало се е и в християнската древност на аскети да им се е налага да използват лечебни билки, а в по-късни времена да вземат медикаменти. Понякога не може да бъде избегната важна животоспасяваща операция, или поставяне на крайник в гипс, или раждане чрез цезарово сечение. В тези случаи Бог отново не ни е изоставил. Затова има различни молитви – например “Молитва преди операция”, “Молитва за благополучно раждане” и др. В това, че се е наложило да ни помогне медицинската наука, не трябва да търсим повод, да отречем всемогъщия Божи промисъл над нас. Има немалко случаи с хора, на които медицината е безсилна да помогне, но си връщат здравето именно благодарение на Божията благодат. Важно е да приемаме всичко с търпение и да сме твърдо убедени, че това е за наше изправление и спасение. Понякога може да се наложи да чакаме с години Бог да ни избави от някоя тежка болест или да ни даде шанс за положителна промяна в нашия живот.

За онагледяване на думите си искам да използвам за пример моменти от живота на един православен християнин, наш съвременник, живял във времето на атеистичния режим, преминал през изпитания, но през цялото това време, не загубил своята вяра и упование в Бога.

Бай Стоян е скромен, възрастен – над седемдесет годишен човек, който през по-голямата част от живота си е работил като технически персонал – поддръжка на топлоенергетични съоръжения. В своята младост, той с молитва търси спътница в живота и Божията благодат не закъснява – съпругата му също е вярваща християнка, която проявява съпричастност във всичко. Бог ги дарява с добри деца, които успяват да се изучат и да постигнат добра реализация в живота. Въпреки възбраните, налагани от режима, той и съпругата му не прекъсват връзката си с Църквата, а и в къщи не занемаряват християнските традиции.

Но и в техния живот не липсват изпитания. На втори юли 1969 година бай Стоян претърпява тежко пътно-транспортно произшествие. Вследствие на това е с пукнатина на черепа, счупен таз и две счупени ребра. Прекарва четиринадесет дни в кома. През времето докато лежи в болницата и след изписването му, той не спира да се уповава на Божията помощ и това, без съмнение, спомага за бързото му въстановяване. Неговите близки смятат, че за дълго няма да стъпи на крака, но след няколко месеца, около настъпването на новата 1970 година, той се връща на работното си място. Научен от детинство да благодари за Божиите благодеяния, бай Стоян дава обет всяка година да поднася като дар пред иконата на света Богородица един литър олио за църковните кандила и да откупува три благодарствени литургии, което продължава да прави и до сега.

Няколко години по-късно преминава през друго тежко изпитание. По време на работа, стъпва с двата крака в промишлен химически разтвор, вследствие на което получава раково заболяване на кожата. Лекарите успяват да излекуват левия крак, а на десния само ограничават разпространението чрез превръзки със сода каустик. Въпреки че не спира да ходи на работа, бай Стоян е принуден ежедневно да превръзва тези кървящи рани по десния си крак. Но не спира да възлага упованието си на Бога. Минават двайсет и пет години в мъчителни терзания и болки от раните. Но и молитвата на вярващия човек не угасва. Една нощ в съня си чува глас, който му възвестява, че молитваа му е чута. Гласът му казва да намазва раните със собствената си урина три дни подред и да не мие болния крак в продължение на десет дни. Колкото и странно да му звучи, бай Стоян изпълнява дадената препоръка и наистина след тези тринайсет дни заболяването напълно изчезва. Разбира се, той не пропуска да благодари за стореното му благодеяние и често със смирение разказва как по чудесен начин Бог му е възвърнал здравето.

Тук е мястото да подчертая, че описаното по-горе, не е рецепта от нетрадиционната медицина и че моята цел не е да популяризирам нов начин за лечение на кожните заболявания. Това е индивидуален и уникален случай, как по свръхестествен начин Бог може да посочи на вярващия човек средство с което да се излекува. Не бих посъветвал никого да го прилага, защото не мога да гарантирам, че ще му помогне. Този скромен труженик е получил тази възможност благодарение на своята вяра и именно това бих препоръчал на хората, страдащи от различни немощи: Търсете Божията помощ, търсете я с искрена и чиста вяра, не се съмнявайте, че ще я получите, бъдете търпеливи!

А моят приятел бай Стоян и днес живее живота на обикновен български пенсионер. След пенсионирането си напуска големия град и намира спокойствие на село. С молитва посреща утрото в малката къщичка, обработва големия двор, с благодарност сядат със съпругата му около скромната трапеза. Благодари на Всевишния за всеки нов ден и за това, че има сили да работи и да си произвежда продукти, за да си помага в тези трудни времена. Най-голяма е радостта му, когато го навестяват внуците. Тогава дава всичко от себе си, те да се чувстват удобно и да прекарат времето си приятно, но не пропуска да ги поучи и във вярата, да ги заведе на църква. Когато го посетят вярващи хора, за него е истински празник. В тези случаи той слага на масата богата трапеза и завързват разговор за нови книги, за духовния живот, за трудностите пред съвременните християни.

С дълбоко смирение, той настоя да не записвам фамилията и местоживеенето му в статията, защото предпочита да си остане обикновеният, неизвестен християнин. Но никой не е забравен от Бога, особено когато среща трудностите в живота и изпитанията с вяра и молитва. Именно тогава Бог върши чудеса и чрез обикновените хора, защото пред Него всички сме равни, защото сме Негови чеда и Той еднакво обича всички ни...