събота, 12 юли 2008 г.

За смисъла от възстановяването на селските храмове

Неколкократно ми се е налагало да убеждавам различни скептици, че ремонта на изоставените храмове по селата не е безсмислено начинание. Тази статия е моят отговор, подкрепен с примери от практиката. Статията излезе на страницата на "Православие България".

Има ли смисъл? Този въпрос възниква всеки път, когато се докоснем до някой изоставен храм, без свещеник, без богослужение, без богомолци. Въпросът е по-скоро риторичен, но в него често се преплитат стотици човешки съдби.

Това са съдбите на хората, построили тези църкви, на гонените заради сана си свещеници, съдбите на хора, възпирани да ходят на служби, заплашвани от режима с наказиния, на такива, които след промените 1989 година са потърсили живеца на вярата, но просто не е имало кой да им покаже пътя.

За никого не е тайна, че голяма част от православните храмове по нашите земи са издигнати със средства от дарения и волни пожертвования. Нашите прадеди са късали от залъка си, търпяли са лишения с едничката мисъл да се сдобият с молитвен дом, в който да кръщават децата си, да се събират за молитвено общение с Бога в неделните и празнични дни. Днес, когато стане въпрос за възстановяване на изоставени и порутени храмове, възниква дилемата: Добре, а в това село има ли православна общност, която да се ползва от този храм? Ако този храм се възстанови, ще има ли кой да го посещава, ще се извършва ли богослужение в него?

Храмът Св. Троица в с. Галиче

Днес демографския срив тотално обезлюди много български села. Десетилетията на властващ атеизъм прогониха българите от храмовете, обезвериха ги, накараха ги да повярват, че християнството е вече никому ненужна отживелица. Имаше места, на които тази политика успя да стигне докрай, имаше и такива, където хората запазиха връзката с корените си и не се отдалечиха от Църквата. Имаше села, където атеиститите изверги не се посвениха да превърнат храмовете в складове, имаше и разрушени църкви. Но в по-голямата си част молитвените сгради оцеляха. Днес стотици от тях се нуждаят от качествен ремонт, от реставрация на стенописите, от нов иконостас и др. Немалко църкви бяха ограбени от мародери, а ценните произведения на иконописта бяха продадени извън България. Понастоящем една голяма част от тези храмове стоят необитаеми и над тях тегне разрухата. Мнозина задават въпроса: ако в едно село повечето млади хора са избягали, а няколкото възрастни едва намират сили да стигнат до църквата, има ли смисъл тя да бъде възстановена?

Екзонартексът, ремонтиран от Галин Каменов

Отговор на този въпрос се опитвам да намеря и аз, всеки път, когато видя някой православен храм, оставен на грижите на някой възрастен клисар или нерядко на произвола на съдбата. През един горещ юнски ден, в най-голямата жега с архаичния си велосипед се добрах до центъра на село Галиче, намиращо се в пределите на Врачанска епархия. Докато търсех подходящ ракурс, от който да снимам църквата, при мен дойде едър, около четиридесет годишен мъж с вързана на опашка коса и с брада. Бяхме се виждали и преди, знаех че той се грижи за храма и го отваря в неделни и празнични дни. Галин Каменов ми показа, какво е възстановил с отпуснати от кметството пари и със собствени усилия. Беше успял да боядиса екзонартикса и да реставрира надписа над вратата “Храм Света Троица”. Когато отключи и влязохме вътре, видях, че стенописите са в същото лошо състояние, както и при последното ми посещение преди седем-осем години. Но ако трябва да бъдем точни, това не е най-големият и основен проблем. След като се качихме на балкона за хористите, видях по стените и тавана пукнатини, в които спокойно може да се пъхне човешка ръка. Ключовият камък на свода над кръглите прозорци и от двете страни се бе изкъртил. Самите пукнатини са явно свидетелство, че някъде поддават основите. Но такъв проблем иска много пари за тяхното укрепване. Строежът на храма е завършен през 1882 година и вероятно трудно би могъл да бъде обявен за паметник на културата. Защото само един такъв акт би подпомогнал неговото укрепване и реставрация.

Храмът Св. Троица - интериор

Зная, че много хора скептично ще кажат: "Да, ама в това село, дали ще се намерят и десет човека да отидат на църква?" Галин сподели с мен, че на Възкресение Христово храмът е бил отворен и препълнен с народ. Прочели са пред всички патриаршеското синодално послание, запалили са свещички, обиколили са църквата и са се прибрали по домовете. Последният свещеник, обслужвал енорията – отец Димитър от години е по печалби в чужбина. Принуден е бил от обстоятелствата, защото не е имало с какво да издържа семейството си и да изучи децата си. Оставям кадровата политика на висшия ни клир без коментар.

Много добре си спомням, че преди десетина години, в галишкото СОУ “Христо Ботев” аз успях да събера група по религия от деца прогимназиална възраст. Може би щях да продължа, ако образователната система беше провела някаква адекватна политика в тази насока. Зная и това, че по-късно студента по богословие Любомир Казашки, понастоящем свещеник в Ловеч, е събирал в храма деца, на които е преподавал вероучение. Значи, не можем да твърдим, че в селото живеят само атеисти, че никой не се интерсува от Бога и Църквата.

Преди няколко години, в края на селото е вдигнала минаре нова джамия. Нейното построяване е иницирано от местния ромски бос Мехти Касъмов (известен като Мехтин). Вероятно презумпцията е била усвояване на средства. Зная и това, че преди години на едно от децата, които посещаваха вероучение в храма, бе направено съблазнително предложение да се приобщи към исляма, с обещанието за следване на пълна издръжка на мюсолманска фондация. Момичето е от многодетно, бедно семейство, но не прие предложението за елитно образование с цената на вярата си. Остана да учи в родното село до завършването на средното си образование и запази православното си самосъзнание.

Тревожни симптоми - основите поддават

Трудно е да намериш пътя към храма, когато съблазните около теб са толкова много. Но още по-трудно е, ако храмът е полуразрушен и отблъсква само с вида си. Питам се: ако са необходими петстотин хиляди, за да бъде възстановен един храм и в него намерят спасение седем човека, не си ли струва той да бъде ремонтиран? Не са ли душите човешки по-ценни от всичко? Винаги съм си мислил, че безсмъртната човешка душа няма цена и че не може да бъде откупена с цената на милиони евро, долара или паунда. Какво са тогава няколко стотин хиляди за въстановяването на един православен храм? Питам се, ако оставим храмовете по селата да се съборят, вместо да вземем някакви мерки за тяхното въстановяване, дали някой ден Бог няма да ни потърси сметка за това? Няма съмнение, че онези, които откъснаха българите от вярата ще понесат своята отговорност пред Твореца и пред историята. Но ако ние сме могли да помогнем с нещо, а не сме го сторили, дали няма да попаднем под осъждане?

Трудно е хората да дарят повече пари на църквата, когато изкарват хляба си с къртовски труд и той въпреки всичко горчи и недостига. Питам се, дали селата ни не обезлюдяха именно поради това, че храмовете стоят пусти? И си мисля, че именно това е една от основните причини. Затова, нека не оставяме тези църкви да запустеят и да се съборят! Нека съдействаме за тяхното възстановяване и ремонт! Дори и само за това, че някой е късал от хляба на децата си, за да подпомогне тяхното построяване. Защото ние ще бъдем отговорни пред идното поколение! Ние не създадохме кой знае какви духовни ценности, които да му завещаем. Голям грях ще бъде, да оставим да се срине и вече съграденото. Вярно е, че то се въстановява с цената на къртовски усилия, но си мисля, че Бог няма да ги остави невъзнаградени...