Тази историческа справка бе създадена първо за един неофициален сайт на родния ми град Бяла Слатина, който от години е закрит. По-късно я публикувах в официалната страница на храм "Света преподобна Параскева". Засега не ми е попадала друга история на града в интернет пространството. В очакване съм на една историческа книга, от професионален историк която да допълни и коригира тази справка. Уточнявам, че съм само съставител.Най старото селище в центъра на сегашния град е от времето на новокаменната епоха (около VІІ хилядолетие пр. Хр.). На изток от това селище е имало два големи извора, които впоследствие са затрупани, а на изток е била Дилковската чешма, също запустяла. От намерените находки датиращи от неолита се изравят глинени съдове с едри пропорции и оригинални форми. През бронзовата и желязната епоха районът на Бяла Слатина е представлявал голям поселищен център на тракийското племе трибали. Находки от селище обитавано през бронзовата епоха, са открити в местността Сухия геран. Намерена е брадва излята цялата от мед и боен чук. През бронзовата епоха е имало селище около сградата на старото читалище. Изровени са глинени погребални урни пепел от клада и обгорени човешки кости, а заедно с тях и един много рядък връх на бронзова кама. На изток от града до извора Сладница има богати следи от антично тракийско селище обитавано през желязната епоха (ХІ-Х в. пр. Хр.). В местността Любомир покрай Петте могили личат останките на тракийско селище от същата епоха. В една от могилите е намерено погребение на тракийски воин, кремиран заедно със своя кон. Разкрито е оръжието на воина, желязна юзда и бронзова украса от оглавника на коня. На запад от града, при изкопите за строеж на противопожарна кула също са изровени останки от тракийско селище. По форма и украса съдовете от това селище датират от старата желязна епоха. В района на Бяла Слатина е намерена и една юзда за ездитен кон, която принадлежи на келтите. Това е една от трите юзди от "келтски тип" намерени в България. Тези находки потвърждават келтско нашествие в земите на трибалите.
Голямото плодородно землище на Бяла Слатина от 73043 декара е осеяно с повече от тридесет тракийски надгробни могили, които се издигат на групи. Освен Петте могили, на юг са Геновска и Заробена, на запад са Търнавските, а на север са Сребренска, Гроздювите и Манавските могили. Те свидетелстват, че през различни епохи около тях е имало земевладелско имение на знатни тракийски родове. Мъжете от тези родове са служили като пълководци и военачалници във войската на тракийския цар и след смъртта им са погребани в могили. Това е било аристократична привилегия. Има и други тракийски селища в землището на Бяла Слатина, те са при завоя на железопътната теснолинейна линия в местността Казаларското на Кнежкия път, в Кръчовото, в Местанския геран и др. Ценни археологически находки са намерени и на други места в околностите на селата намиращи се на територията на община Бяла Слатина.
На два километра източно от днешния град до втората половина на ХХ век са запазени следите на Аспаруховия окоп и вал. Това е било едно грандиозно за времето си землено отбранително съоръжение на младата българска държава срещу аварите. Като военен гарнизон на Аспаруховия вал е основана и Бяла Слатина в края на VІІ век. Останките на това селище са изровени около парка (лесопарка), където е бил и изворът Слатина. Намерени са и погребения от тази епоха. Някои краеведи смятат, че името Слатина е старобългарско и означава - извор на който водата е "слана" - минерализирана (ст. н. с. Богдан Николов). Друга хипотеза за произхода на името, пак свързана с водата на извора е от сладина - сладка вода. Друго предположение е, че името произлиза от мочурливите и заблатени места около реката и че по-късно е станало Бяла Слатина, за да се отличава от многото селища с това име. Споменатото място (лесопаркът) е заварено при Освобождението като мочурище и се е наричало Слатината. Според сборника указател за Врачанска област името произлиза от тучните пасища с висока бяла и сладка трева, която е покривала ливадите в този район. За някои все още името се свързва с легендата за Бяла Злата - непокорената от османлиите горда българка. Предполага се, че обитателите му по времето на основаването на първата Българска държава от Аспарух са били славяни.
Бяла Слатина е заварена от османските поробители с днешното си име в края на ХІV век. Селището Бяла Слатина се среща в османски документи от ХV до ХІХ век. В един регистър за войници с дата 1548 г. е записано следното: "Крачун син на Братучин, вместо Новак, който е починал от Бяла Слатина...". На друго място е спомената като селище, чието население се занимава изключително със земеделие (1584 г.). В друг османски документ от 1700 година е записано: "Бяла Слатина, спадаща към санджак Никопол, каза Рахово...". През годините на османското владичество тук са се заселили и много турци. Привличала ги е реката, сладките извори, просторните пасища и гори. Основен поминък на населението са били земеделието, животновъдството и дребното занаятчийство. По-голямата част от плодородните земи са били притежание на богати турци. Българските селяни почти не са имали земя и са били принудени да работят ангария и на исполица земите на турските паши и бейове. Освен това османската власт е събирала и многобройни тежки данъци. Ширят се турски произволи и беззакония над поробеното българско население. Всичко това става повод през 1766 година в Бяла Слатина и околните села да избухне въстание срещу османската власт. Въстаниците водят смела борба, но поради оскъдното си въоръжение, не могат да се справят с редовната войска, която опустошава селищата на разбунтувалата се рая. Особено силно е обезлюдена Б. Слатина - центърът на въстанието.
Към края на ХVІІІ век по тези места е настанено българомохамеданско население от Ловешко и Тетевенско, а по-късно започват да прииждат и десетки семейства от Предбалкана, търсещи земя за препитание. В по-голямата си част споменатите българомохамедани са наричани нерядко помаци. Това са били хора без национално самосъзнание, които са се обрязвали в исляма, за да не плащат данъци като раята. Освен това турската администрация им обещава да ги заселят в най-плодородните земи. Помаците насила завладяват най-плодородните земи и водениците на християните при река Скът. Водениците придобиват мюсолманските имена на новите собственици: Алимановата, Кумбовата, Мехмедовата и пр. Много християнски родове, на които е отнета земята, гората и водениците, са принудени да напуснат Бяла Слатина. Родът Торбешковци се преселва в с. Крушовица, а Неделковци, Гръковци, Тънковци, Цоловци и Червеняците се преселват в с. Малорад, където и днес живеят техните потомци.
В един списък от 1876 година помаците в Бяла Слатина са близо сто къщи и плащат само данък верги, с който е било облагано цялото население на султанската държава. В същата 1876 г. Българското население в Бяла Слатина е 181 къщи. През тези години християнското население се е увеличило с някои будни и умни преселници. Именно то определя облика на голямото земеделско селище. Смята се, че първото училище в Бяла Слатина датира от 1812 година. Със сигурност е известно, че през 1842г. учителят Ганчо Петков от с. Девене е обучавал в белослатинското училище десетина момчета в землянката на Симеон Печов. Следващият учител е Рашко Вълков от с. Кунино. Дошлият след него Димитър П. Пъргов от гр. Лясковец заменя килийното обучение със светско и преподава граматика, землеописание, отечествознание и др. През 1872 г. същият обучава 35 момчета от две отделения. Неговият брат Петър П. Пъргов е учителствал в село Галиче. През 1874 г. учител в града става Никола П. Джамджиев от Велико Търново.
Скоро след неговото пристигане, като втори учител тук пристига Филип Симидов (1852-1925), известен просветител и национален революционер. Същият е учил в родния си град и в Букурещ. Учителствал е в Лясковец, в българските училища в Цариград и във Велес. Тук той става помощник на Апостола на Трети - Врачански революционен окръг и отговаря за района. Той развива оживена революционна дейност в селата Търнак, Галиче, Кнежа, Еница и особено в Б. Слатина. Природно надарен да рисува той е нарисувал знамето на Ботевата чета и създава работилница за фалшиви турски държавни документи, които се ползват при необходимост от комитетски дейци. Той основава тук революционен комитет. В комитета изграден от него членуват Иванчо Съйнов (председател), Васил Николчов, Петко Тодоров-Цигаровски Петър Милов, Лукан Тодоров, Иван Каменов, Никола Джамджиев и Цено Маринов. В съзаклятието е посветен и свещеникът Марин поп Андреев, който заклева членовете на комитета. Същият, на обществени начала, изгражда килийно училище с параклис през 1869 година, а по-късно и църква. По случай образуването на тайния революционен комитет учителят Никола Джамджиев подарява на отец Марин една църковна книга с автограф, който съдържа следното: "Марин поп Андреев в знак памяти и с приятелство, подарявам настоящето БЛАГОВЕСТИЕ на Благоговенному отцу П. Марину. Учител Н. П. Джамджиев. Бяла Слатина 1874, декемврий 21." По всяка вероятност на тази дата е положена клетвата от комитетските дейци и тя може да се смята и като дата на основаване на комитета. Освен председател на местната организация Иванчо Съйнов изпълнява и длъжността етапен куриер по канала за Влашко. Той придружава при техните пътувания апостолите Георги Бенковски, Иваница Данчов, Никола Обретенов, Никола Славков и др. Много от преминаващите революционери намират подслон в неговия дом. Ф. Симидов ги снабдява с фалшиви тескерета.
Турските власти успяват да разкрият комитета. Някои от членовете му са задържани и изпратени на заточение, а други успяват да избягат в Румъния, където се записват в българското опълчение и през 1877 г. се завръщат заедно с руските войски. Незабравим за града остава възрожденецът Цани Гинчев, както и основателите на родното читалище Гроздю Петков, свещеник Петър поп Симеонов, Петко Бояджиев, Васил Гашовски и др.
През 1877 година Иванчо Съйнов организира конна чета за защита на населението от черкези и татари. Понеже тези неканени преселници от Крим и Кавказ нямали нито впрегатен добитък нито каруци, при изселването си в Анадола, те грабели коли и добитък, черги и покъщнина. В една телеграма от каймакамина на Оряхово до мютесарифа на Видин се казва, че Иванчо Съйнов от Бяла Слатина е организирал кавалерийска команда, с която преследва отстъпващите към Анадола черкези и татари с ограбеното имущество от християните. Заедно с черкезите към Анадола се изселват и помаците, а някои от онези, които остават са започнали да се смесват с циганите. Бяла Слатина посреща в края на октомври (стар стил) а по нов стил на около 9 ноември 1877 г. с хляб и сол и с неописуема радост части от ескадроните на полковник Майендорф. Руските войски влизат в селото и донасят така дълго очакваното национално Освобождение.
Първият кмет след Освобождението е Петко Тодоров-Цигаровски. Оттогава е и първият общински метален печат с надпис "Печат на Бяла Слатина" околовръст, а в средата Оряховска округа. Първият съветник и депутат от тук е Иванчо Съйнов. Първият белослатинчанин със средно образование е кмет през 1897г., а с висше - през 1911 година. Първият министър-председател, който минава през Бяла Слатина и приветства населението е Петко Каравелов (6 юли 1880 г.). Първият министър председател, който говори в селото е Драган Цанков (14 март 1884 г.).
В годините след Освобождението селото се развива с бързи темпове и през 1880 г. става околийски център (такъв остава до 1959 година). Основен поминък на хората е земеделието и животновъдството, но наред с това се множат и занаятчийските работилници. На 24 юни 1884 с водосвет е открита телеграфо-пощенската станция. Първият и началник е Минчо Султанов. Първият фелдшер в града е Стоян Лазаров, открил свой кабинет през 1884, а първият лекар Лудвиг Сор. След като завършва медицина в Прага, той идва да работи в Бяла Слатина (1889 г.). През същата 1889 година е построена и болница. Първото читалище е основано от двадесетина ентусиасти през 1892 г. Първото класно училище е открито през 1908 г. През 1910 година, тогавашният кмет Стоян Божинов и група общински съветници, настояват за преминаване на общината от селска в градска. По това време населението наброява 4217 жители. Бяла Слатина е обявена за град с указ на цар Фердинанд от 27 юни 1914 година. Първият градски кмет е Илия Калканов. Започват да се строят нови сгради, първата от които е пожарната. Бяла Слатина не се отказва от своите традиции. Постепенно празниците около деня на слявянските просветители и Кръстовден се превръщат в панаири. На тях идват не само гости от околните села, но и от съседни държави, най-вече заради хубавия добитък за продан. Особени заслуги за развитието на панаира има народният представител Иванчо Съйнов. Той открива тук хан, за да има къде да отсядат търговците и гостите на града. Негова е идеята, стражари да пазят сборяните с колите и стоката им от разбойници и крадци. През 1918 година на гара Бяла Слатина се чува свирката на първия влак на теснолинейката Червен Бряг - Оряхово, (тя работи без прекъсване до 2002 година, когато е закрита поради нерентабилност от Министерството на транспорта). През 1925 година председателят на тогавашното читалище Наньо Петров доставя първата киномашина и започват редовни прожекции. В града започва да се развива и промишленост. Младият Цанко Яблански открива шапкарска работилница в центъра на града, а Нешо Минков и Стойко Стоев през 1932 година полагат основите на текстилна фабрика.
Бяла Слатина също е допринесла за воинската слава на България по бойните полета. В Сръбско-българската война (1885 г.) са взели участие 65 мъже, от които двама са загинали. В Балканската война участват 766 белослатинци от които са убити 17. В Първата световна война вземат участие 1057 души и от тях 86 загиват.
Градът има уникално и изключително практично планиране. Широки прави улици го прекосяват надлъж и нашир от край до край и очертават кварталите. Като околийски център играе голяма роля за развитието на околните села. През 1978 година Бяла Слатина става център на селищна система, включваща в територията си града и осем села. Като център на община е утвърдена през август 1987 година с указ на Народното събрание № 2704. През втората половина на ХХ век са реконструирани някои стари сгради и са построени много нови, което променя изцяло облика му. Построени са жилищни комплекси ("Сребреня", "Цар Калоян", "Младост)., В периода 1965 - 1985 г. е обособена индустриална зона. Развива се промишлеността, създадени са две машиностроителни предприятия "Гарант" АД (за хидравлични инсталации) и "Мизия" АД (подразделение към "Балканкар"), както и заводът за детска и юношеска конфекция "Пионер" АД. Разширено е памукотекстилното предприятие, което днес носи името "Белпред" АД. Бяла Слатина продължава традициите в земеделието и скотовъдството, но вече по нови и модернизирани технологии. Изградено е млекопреработвателно предприятие и консервен комбинат (днес "Вега-стар" АД). Около града са построени много вили за отдих. Изградени са пощенска станция, хотел-ресторант "Скът", съвременен читалищен комплекс и др. Пътната мрежа в общината е третокласна и четвъртокласна. Изградена е мрежа за телекомуникации,а след началото на 90-те години и връзка с Интернет. След 1990 г. са създадени нови шивашки цехове (към "Рила стил", "Кардинал" и др.). През август 1996 г. е изградено депо за твърди отпадъци на 6 км. южно от града. През 2003 е извършена реконструкция на сградата на хотел "Скът" и тя е превърната в сграда на общинската администрация. Към нея функционира и съвременен Информационен център, който предоставя информация по линията на служба есграон, техническа служба към общината и др. След 1990 г. отново се правят опити да се кооперира земята. От земеделските култури преобладават пшеница, ечемик, овес, слънчоглед, царевица и тютюн. С разбиването на базата на бившето ТКЗС се стига до връщане назад в областта на животновъдството - отглеждането на едър рогат добитък. Това става вече на дребно и при по-лоши условия, което се отразява на качеството на продуктите.
Сведенията са синтезирани от краеведчески материали на ст. н. с. Богдан Николов, Справочник за Врачанска област (2001 г.), брошура "125 години от Освобождението" и др.
