вторник, 8 септември 2009 г.

Иконата - евангелие в образ

Написването на тази статия бе предизвикано от един конфликт в храма с човек, който прояви странно инепочтително отношение към иконите, както върху иконостаса, така и поставените на аналоите. Впоследствие се сетих, че той не е единствения. Не зная как да го нарека, неграмотност или своеволие. Благодаря на екипа на Всемирното Православие, който одобри статията за публикуване.

Един от основните религиозни атрибути, който определя интериора на всеки православен храм са иконите и стенописите. Без тях молитвеният дом ще изглежда празен, недовършен и всеки ще остава с впечатлението, че нещо липсва. Нарисувани със старание и любов, подредени според изискванията на църковния канон и осветени, те са едно от средствата, които помагат за възприемане на невидимата духовна реалност.

Първите християнски изображения датират от най-ранните години, когато Църквата все още е гонена от римската власт (до началото на ІV век.), когато вярващите са се криели по катакомбите и гробищата, или са се молели тихо под открито небе. Археолозите са открили стенописи изобразяващи добрия пастир, носещ на раменете си изгубената овца, птица феникс – символ на възкресението, котва – символ на надеждата, жена с вдигнати молитвено към небесата ръце (оранта) и др. Църковният историк Евсевий ( + 339) свидетелства за бронзова статуя на Иисус Христос, направена от кръвоточивата жена, изцерена след допиране до дрехата на Спасителя /Мат. 9:20/. Свещеното предание разказва за няколко икони, рисувани от свети апостол и евангелист Лука, както и за неръкотворния образ на Христос върху един убрус (кърпа), който Той изпратил на Едеския цар Авгар, за да го изцери.

След Миланския едикт (313 г.) и утвърждаването на християнството като равноправна религия, то успява да обогати и усъвършенства своя култ откъм благолепие на храмовете, богослужебни текстове и църковна музика. Това безспорно допринася за развитието и усъвършенстването на християнските изображения.

Дори при наличието на широко разпространена в древността практика, молитвените домове да се украсяват с изображения и символи, днес протестантите отправят нападки срещу Православието. Като основание срещу това, че почитаме иконите и украсяваме храмовете си, те използват Втората Божия заповед: “Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй, не им служи.” Тази, заедно с останалите десет заповеди са поместени във библейската книга Изход 20-та глава. Може да бъде прочетена и във всяко джобно църковно календарче. Тези хора пропускат факта, че наред с Божиите заповеди, Мойсей получава и заповед, да направи преносим храм (скиния) с изображения на херувими, поставени на най-святото място – над ковчега на завета, съхраняващ скрижалите с десетте Божии заповеди. Херувими украсяват и Соломоновия храм в Йерусалим, те пак са поставени в Светая светих и едва ли служат само за украса.

Отричането на християнските изображения не е нещо ново, то води началото си още от средновековието и по-точно от борбата на поредица византийски императори против иконите. Иконоборството се проявява първо в началото на VІІІ век, а втората му фаза приключва чак през ІХ век. Истината възтържествува през 787 година на Седмия вселенски събор в Никея – Мала Азия. Тогава е определено основанието за използването на свещени изображения в християнската обредност, какво трябва да е правилното отношение към иконите и материалите, от които те могат да се изработват.

Обективно погледнато, иконоборството не се явява само безпочвена битка за изхвърляне на иконите от храмовете. Истината е, че в онези времена е имало хора, които са проявявали неправилно отношение към свещените изображения. Такива са назначаването на икона за възприемник (кръстник) при свето Кръщение, или използване на боя от иконата и смесването й със светото Причастие. Отношението към изображенията е започвало да граничи наистина с идолопоклонство, защото е измествало центъра на почитта от личността, към самата икона.

Правилното отношение към кръста и иконите е едно от първите неща, на които православният християнин трябва да се научи при посещение на храмовете и на обществено богослужение.

Почитта отдавана на иконата всъщност не се отнася към нея, не се отдава на боята или дървото, а на изобразената личност. Поклонът, молитвата, която гласно или вътре в сърцето си ще кажем, са отправени към Иисус Христос за прошка на греховете, или просба за нашите потребности, към света Богородица и светиите за молитвена помощ и застъпничество пред Божия престол.

Факт е и това, че някои свещени изображения Бог е осветил като проводници на Своята благодат и чрез тях изпраща изцеление на духовни и телесни немощи. Това са тъй наречените чудотворни икони.

Много често, когато обясняват правилното отношение към иконата, свещениците и теолозите успешно използват аналогия със снимка на наш близък, която ние с любов можем да целунем, но тази целувка не се отнася за хартията или за химикалите, с които е проявена, за личността на нашия близък, който е сниман.

Християнските изображения ни помагат, да възприемем недостъпната за нашите телесни сетива реалност и да общуваме с духовния свят. Затова е уместно и правилно да кажем, че иконата е евангелие в образ.

Според едно неписано правило, след като влезем в храма, ние купуваме свещи и минаваме последователно първо пред изображението на Иисус Христос, после пред това на Божията Майка, след това и на другите светии (според случая и подредбата на храма). Казваме наум молитвите си за прошка на греховете, за задоволяване на нашите духовни и телесни потребности, после се оттегляме в някое кътче на храма, за да вземем с дух и сърце участие в богослужението. Същото правим и когато няма служба и след частната молитва тихичко си излизаме.

Това, което ми направи негативно впечатление и стана повод за написването на този материал, са някои наблюдения на странно и неадекватно отношение към светите икони от страна на богомолци.

Мой състудент от Богословския факултет сподели за случай с непозната жена, която пристигнала в храма на Преображенския манастир с обемиста чанта. След като си запалила свещички, започнала да изважда дрехи от чантата и да ги отрива о иконата на Иисус Христос. Накрая прилепила към изображението и трудовата си книжка, вероятно с молитва да си намери работа. Питам се, дали си е помисляла, че копчетата на дрехите и циповете могат да надраскат изображенията? Вероятно не.

Самият аз станах свидетел на това, как мъж около петдесет и няколко годишен, донесе в църква някакви снимки и със запалена свещ в ръка, ги отри последователно о всички царски икони. Тъй като това се случи в храма, където помагам като певец, деликатно му обясних, че така не е редно. Въпросният ме игнорира с думите, че не съм поп и да не му се бъркам.

След няколко дни го наблюдавах в друг храм, как прилепи дясната си длан върху една от иконите (на аналоя) и дълго време стоя така. Предпазливо му казах, да не си слага ръката, защото после тези икони хората ги целуват, той още веднъж ми се сопна, че ръцете му били чисти, че не съм поп, за да му кажа и че не било моя работа. Явно богословското ми образование и това, че служа при храма, нямат никаква тежест пред този човек. Това, че може да съблазни някого с поведението си, едва ли го интересува.

Сигурно щях да подмина случая като единичен, но забелязах и други хора – мъже и жени да поставят по този начин ръка върху иконите. Не бих се обезпокоил, ако това беше установена от Църквата практика. Но всъщност, става въпрос за самоволни суеверия, а често и за възприет погрешно чужд пример. Случи ми се да видя възрастна жена – есктрасенс, (или биоенерготерапевт), или както ги наричат там, да размахва кръгообразно ръце пред свещените изображения.


Задавам си въпроса: с каква мисъл и с какво чувство застават пред образите на Спасителя и на Божията Майка, какво целят с това, че си държат дланите по този начин? На образованите във вярата им е известно, че подигравателното и непочтително отношение към свещени предмети е грях и се нарича кощунство.

Проблемът идва от това, че подобни прояви изопачават обредната практика, цапат иконите и съблазняват околните. Ако го правят докато се молят в къщи, нямаше да имам повод за възражения. Въпреки, че ако кощунстват, това си остава отговорност на тяхната съвест. Все пак, когато си у дома, никого няма да съблазниш, ако подържиш иконата в ръце докато си четеш молитвите. Но да я държиш като “източник на енергия” с която се “зареждаш”, това вече не е православен възглед и граничи с езичество.

Преди години няколко ежедневника разпространиха репродукция на чудотворна икона на света Богородица (Йерусалимска). На гърба на репродукцията имаше текст с указания “Как да общуваме с иконата”. Последвалите изречения под това заглавие нямаха нищо общо с обредната практика на Православието и граничеха с езичество и кощунство. Вероятно бяха съставени от някой всекомпетентен журналист, израсъл професионално по времето на реалния социализъм и възприемащ християнството през очите на етнографията.

Всъщност какво е установеното от Църквата отношение към иконата: Думата икона е гръцка и означава образ, изображение /затова я срещаме и в компютърната терминология/. Иконата е изображение на, Бог Отец (символично), на Иисус Христос, на Божията майка, на ангел, на светец и пр. Тя е средство за възприемане на невидимата реалност – царството небесно, обиталище на Бога, на безплътните сили и пристан за душите на праведни и свети люде. Също така служи за спомняне на моменти от живота на Спасителя Христос, на Неговите светии и от историята на Църквата. Тя е средство за създаване на благочестиво настроение и насърчаване на молитвеното усърдие на богомолците. Докато не бъде осветена със специално молитвено последование от духовно лице (епископ, свещеник), тя си остава само картина, стенопис или репродукция. Според вековната традиция, за направата на свещените изображения се използват само естествени материали и багрила. В практиката се срещат форми като рисунка с темперни бои върху дъска, фреска, стенопис, мозайка. Може да бъде, гравюра или дърворезба, а за домашна употреба може да бъде щампа или гоблен. Срещат се и християнски изображения металопластика. За хората, които не могат да си позволят да си купят истинска рисувана икона, остават репродукциите. Те се произвеждат от спомагателни предприятия към Църквата. Могат да бъдат закупени от храмовете или църковните магазини и след освещаване да се поставят в молитвения кът.

Според установената от векове практика пред иконите може да казваме своите молитви, като умът и сърцето ни са насочени, не към изображението, а към личността, изобразена на иконата. Най-кратките молитвени образци са: “Господи, помилуй!”, “Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!”, “Пресвета, Богородице, спаси ни!”, Свети /тук се казва името на светията/, помоли Бога за нас!” Молитвата ни се придружава от осеняване с кръстния знак (прекръстваме се), покланяме се, целуваме свещеното изображение. Целувката е израз на любов към личността и трябва да се постараем, да не бъде само формален обред. Когато запалваме свещ, е добре, да не я държим постоянно в ръка, защото восъкът (или парафинът), от който се правят свещите, капе по иконите и ги поврежда, а създава и затруднения при почистването на пода. Така може непоправимо да повредим покривките на аналоите, (поставките под иконите), могат да бъдат захабени скъпи килими, както и настилката (мозайка, паркет, теракот).

Образът на свети Николай втъкан в чипровски килим

Света Параскевя - съвременна мозайка

Тъй като ние не сме единствените, които ще докосват или целуват свещените изображения, трябва предварително да отстраним с кърпичка червилото от устните си (за жените) и да се уверим, че по тях няма остатъци от храна и слюнка. Казаното за червилото в пълнота се отнася и за прозрачния гланц за устни, който също оставя мазни следи и отпечатъци.


Обикновено, когато изразяваме любовта и почитта си с целувка, ние целуваме нозете на Христос с раните, или благославящата десница, ръката на света Богородица, или звездите, символизиращи нейното вечно девство. В това се влага и известна доза смирение, защото ние сме недостойни да положим целувка върху лицето на нашия Господ. Същото е валидно и за иконите на светите Божии угодници. Това, че иконите биват целувани от богомолците, като израз на любов, е един от основните ми аргументи срещу самоволното поставяне на дланите върху тях, независимо с какво чувство и каква цел се прави.

Освен на свещените изображения такава почит се отдава на кръста, като оръдие срещу злото, чрез което Христос ни е спасил, на богослужебното евангелие (напрестолно), на телата на светци или частици от тях запазени във вид на свети мощи.

Имал съм случай да разговарям с жена, която целенасочено не желае да снеме червилото от устните си и докосва иконата с чело. Не зная, кой я е посъветвал да го прави, но подобно докосване, по никакъв начин не може да измести целувката и никой не може да ме убеди, че е израз на почит и уважение. За мен това е по-скоро проява на самоволна суета и непослушание към установената от Православието практика. Забележката, която й отправих, доведе до рязка реакция от нейна страна и стана причина, тя да избягва разговори с мен, както в храма, така и извън него.

Неотдавна докато разговарях с възрастна продавачка на свещи в един катедрален храм, тя заяви, че не може да възприеме, това, да целува иконите. Според нея тази практика била погрешна и това било нехигиенично. Деликатните ми забележки, не я убедиха и аз се отказах. Останах с надеждата, че ако и да отрича православната практика, няма да се опитва да го вмени на други хора.

Лошо е, когато някой въпреки своето невежество, смята, че всичко знае. Чувал съм хора, с православно самосъзнание, да възхваляват нестинарството едва ли не като част от християнството. Доводът, върху който базират твърдението си е, че нестинарите танцуват върху жаравата с икона на светите равноапостолни Константин и Елена в ръце. Преподобни Никодим Светогорец го разглежда в една от своите книги като форма на магия и го нарича “носене на светите икони”. В случая визира подобна езическа практика в Гърция. Малко по-горе уточних, че непристойното отношение към свещени предмети се нарича кощунство.

Сигурен съм, че ще има хора, които може да се засегнат от тази статия. Ще има и християни, които ще кажат, че православният възглед за почитта към иконите им е отдавна известен. Това е много хубаво и безкрайно ме радва. Нека тогава да поучават със своя пример хората около себе си. И нека, когато видят нещо нередно, да кажат на свещеника! Защото има и такива, които не си правят труда да четат, а сляпо подражават на околните. Не само ние не трябва да ставаме повод за съблазън, но и трябва да внимаваме върху нашите немощни братя и сестри в храма, за да не попаднат под осъждане!