Постиженията на научно-техническия прогрес несъмнено играят важна роля в живота на хората, в това число и на християните. Съзнавам, че е неизбежно. Не можем да шием дрехите си на ръка, при положение, че в цял свят го правят с шевни машини. По-лесно и бързо се чисти с прахосмукачка, пералнята спестява много време и труд. Повече от ясно е, че не можем да минем и без постиженията на компютърната техника, която е навлязла във всички отрасли на промишлеността и дори в селското стопанство. И все пак, когато говорим за вяра, храм, молитва – неща, които са неизменна част от живота ни, не трябва ли да има ограничения в употребата на техническите средства?! Нали Православието се стреми да запази автентична вярата съхранена от апостолско време, изкристализирала в решенията на вселенските събори, стъпила върху трудовете на светите отци?!
Имах честта, преди години да посетя Атонския полуостров и да видя църкви, в които се ползват само свещи и кандила, така, както е било през Средновековието. Атмосферата е несравнима, чувството за докосване до нещо живо, неповторимо и автентично е силно и осезаемо. В определени моменти ти се иска, в енорийския храм, който посещаваш, да усещаш същото благодатно разположение на духа, същото молитвено настроение. Въпреки че и там с генератори произвеждат ток за битови нужди, монасите се стараят с нищо да не нарушат вековната практика в храмовете, в параклисите, дори в своите килии.
Нашите храмове, в по-голямата част са електрифицирани. На някои места токът се ползва основно за осветление и отопление, на други са прокарани кабели по иконостасите, а елекрическата светлина е изместила пламъчетата на кандилата пред свещените изображения. Въпреки доводите на доста свещеници и богослови, аз не одобрявам електрифицирането на иконостасите и поставянето на лампи с различна мощност в кандилцата.
Една от причините за това е, че кандилата и свещите не са за осветление, а са по-скоро безкръвна жертва. Това датира още от древната скиния построена от Мойсей по Божия заповед – седмосвещникът /Изх. 35:14/, после преминава през величествения Соломонов храм – това са десет светилника горящи с маслиново масло /Цар. 7:49/. По-късно тази традиция преминава в християнството. Светите апостоли продължават да използват по време на молитвените събрания елей като безкръвна жертва, а също така свещи и тамян. Практиката се запазва до наши дни. Затова, когато видя електрифициран иконостас, на който в кандилата светят електрически крушки, си задавам въпрса, не е ли това отстъпление от вековната практика? Много хора биха ме апострофирали с думите, че и едното и другото е жертва, като визират сметките за електрически ток. През вековете, в които са се оформяли каноните за храмостроенето и правилата на Църквата не е имало ток. За някои това би могло да бъде жертва, но лично аз смятам, че е отстъпление. Разбира се намират се благочестиви оправдания: чистотата в храма, цената на слънчогледовото масло, трудната поддръжка на кандилата и прочее. Паленето на кандилата иска повече грижи, необходимо е, да се поддържат с фитилца, да се измиват периодично, да се доливат с елей или слънчогледово масло. Много по-лесно е, да щракнем електрическия ключ и да си спестим всички тези усилия. Като става въпрос за поддръжка, убедено мога да заявя, че съм виждал и електрифицирани кандила, потънали в прах и паяжини. Значи проблемът не е точно чистотата. На места съм срещал двойки кандила пред царските икони. Едните за осветление, другите с елей – безкръвна жертва пред Иисус Христос, пред Божията Майка, пред светиите за молитвено застъпничество. Мисля си, че тази практика е по-добра, защото дава възможност, да се осветяват иконите по времето, когато кандилата не горят. Не можем да отхвърлим като цяло електрическото осветление в църквите, защото е по-силно и ефикасно, по-удобно и за служащите и за богомолците, но когато става въпрос за кандилата, там вече не говорим за осветление, а за нещо коренно различно.
Друго предизвикателство са средствата за комуникация. Естествено, че е необходимост храмът да има стационарен телефонен пост. Така свещениците и служащите могат да имат връзка със света, енориашите могат да се осведомяват за реда на службите, за чредите на свещениците, да си уговарат час за молитва, Кръщение, Изповед и прочее. Във всички случаи обаче, мястото на телефонниия апарат е в притвора или в някоя прицърковна сграда. Сигналът на звънящия телефон няма как да не смущава богомолците, особено по време на света Литургия.
И като споменахме средствата за комуникация, не мога да подмина съвременните клетъчни телефони (GSM-и). Те са едно от по-новите достижения на цивилизацията, а въпосът за това, доколко облъчват и вредят на човека все още се дискутира. Но когато, по време на вечерня или утренно богослужение, а още по-неуместно по време на света Литургия, от джоб или дамска чанта загърми високо някоя дразнеща или светска мелодия, когато това пречи на богослужението, тогава мобилните телефони се явяват сериозен препъни-камък. На много дискусии, заседания, лекции и прочее предварително предупреждават участниците или слушателите да изключат мобилните си телефони. За православния християнин, това би трябвало да бъде нещо повече от принцип. От една страна е проява на ниска култура, от друга пречи на останалите богомолци, да се съсредоточат върху участието в службата и молитвените текстове. Някои се оправдават със занижените си технически познания, с това, че не знаят, как да изключват звука на телефоните.
Съвременните технологии позволяват това да става с натискането на един бутон. Те могат, да изискат от продавача, да настрои апарата така, че с натискането на определен бутон от клавиатурата да се включва и изключва. Един от опитите за разрешаване на проблема е, в притвора или пред входа на храма да се поставят предупредителни табели, приканващи богомолците, да изключват мобилните телефони. Това върши работа, но пак се случва някой да забрави и да го обезпокоят по време на служба. По-доброто решение е, да имаме нужното съзнание и навреме да изключваме апаратите, за да не пречим и на своята молитва, и на службата, и на молитвеното настроение на останалите.
Относно употребата на мобилни телефони от духовни лица, поне моето мнение е, че по време на извършване на тайнства и обреди, докато четат молитва на някого, апаратите им трябва да остават някъде настрани или да бъдат изключени. Когато служи, цялото внимание на духовника трябва да бъде концентрирано в молитвата, в богослужебния текст, в чинодействията, извършвани от него. Всяко нещо, което би могло да го прекъсне или разсее, трябва да бъде отстранено. Друг важен аспект е, че „животът на клириците е евангелие за народа”. Духовниците могат да дадат несъзнателно лош пример на своите енориаши, ако прекъсват богослужението, за да отговорят на някого по мобилния телефон. Или ако не успеят да дадат негативен пример, обезателно ще станат обект на коментари и други съблазни.
Друго техническо средство, чието приложение е необходимо да разгледаме, това са постиженията на фото и видео-техниката. Използват се по различни поводи: да съхранят моменти от св. Кръщение или венчавка, да запечатат спомени от нашите поклоннически пътувания, да снемат моменти от богослужебни последования.
Тяхното използване също трябва да става с ред и благоприличие. В немалко храмове има определена такса за употребата на фотоапарат и камера. Това помага за издръжката на църквите, защото средствата от продажбата на свещи и треби не са достатъчни за издръжката на храма. Хубаво е, тези такси да са по джоба на енориашите, да не превръщат тайнството или обряда в прекалено скъп лукс, който не могат да си позволят. Знае се, че една венчавка или едно Кръщение са съпроводени с немалко разходи, а за някои хора тези пари са буквално непосилни. В подобни случаи би могло, да се направи компромис и да им се позволи, да си заснемат моменти от тайнството с личен фотоапарат. На много места пред входа на храма се срещат забранителни табели за снимане в молитвения дом. Тук въпросът не винаги опира само до такса за снимане. Дори когато няма предупредителна табела, преди да извадим фотоапарата или камерата, трябва да поискаме разрешение от свещеника или от църковнослужителите при храма. На самите нас не би ни било никак приятно, някой непознат да влезе в дома ни и да снима нас, стаите, мебелите ни и пр. Още по-малко това е уместно в храма. Някои храмове и манастири продават картички, снимки с икони, игледи и др. Това е начин да припечелват скромни средства за издръжка. Не става въпрос за обръщането им в дом за търговия. Никой не може да гарантира, че снимките направени уж за спомен, няма да бъдат използвани с комерсиална цел. Нещо повече, ценни икони и църковна утвар снимани веднъж, могат да станат обект на кражба от заинтерсовани лица. Тази е една от причините, да се забранява използването на фототехника в някои музеи и други места, където се съхраняват ценности.
Компютрите и тяхното приложение в храма. То може да бъде разнообразно: от подготовката на бюджета на храма и текущи документни, до разпространение на православна просвета в мрежата, графична обработка, предпечат на книги и листовки и други. Компютърът като проводник на интернет може да подпомогне просветната дейност, но може неминуемо да вкара в съблазън монасите, дали обети за целомъдрие. Известно е, че най-много като количество информация във виртуалното пространство е порнографията. Ако монахът иска да избягва изкушенията предоставяни щедро от глобалната мрежа, е препоръчително да се ползва от традиционните форми на комуникация – писма и телефон. По отношение на просветата, има достатъчно книги и православни издания, с които да задоволи нуждите си от православно четиво.
Сега искам да се върнем там, откъдето започнахме, а именно от озвучаването на храмовете. То има два аспекта: единият е ползване на микрофони и усилватели, с цел гласовете на певците и хористите да се чуват по-добре. Това е масово разпространена практика в съседна православна Гърция, а и не само там. Всъщност повечето от храмовете са с такава акустика, че рядко се налага използването на подобна техника, но е уместно, когато няма достатъчно високи сводове и купол, а също помага певците по-малко да се напрягат. Все пак, трябва да се внимава, усилените гласове да не звучат прекалено натрапчиво и да дразнят, вместо да галят слуха на богомолците. Другият аспект при озвучаването на храмовете е пускането на записи на касети, дискове и друг вид носители в извънбогослужебно време. Трябва да кажа, че тази практика има и привърженици, а има и немалко противници. Много богомолци се възмущават и казват, че храмът не е дискотека. Те споделят, че озвучаването им пречи да се съсредоточат при молитва. Има и хора, на които им харесва. Те смятат, че песнопенията, (когато апаратите не са много усилени), създават благочестиво настроение и подпомагат молитвата. За съжаление в този случай просто няма как да угодим и на едните и на другите. Изхождайки от библейското становище, че храмът е дом за молитва /Мат. 21:13/, то от него трябва да бъде елиминирано всичко което пречи на общуването с Бога. И ако възпроизвеждането на аудионосители пречи на едни, а стимулира други, то уместно е да не се пускат такива записи. Църковните песнопения могат да бъдат слушани на сбирки на християнски дружества и в къщи. Когато човек обича православната музика, винаги ще намира време за нея. Може да бъде за сметка на новините, на някой филм, но време винаги се намира. А в храма трябва да цари винаги атмосфера, в която богомолците да могат да се вглъбят в молитвено настроение и да възнесат сърцата си към небето. Защото без живата лична връзка на човека с Бога, без църковната общност, която ни сплотява в този враждебен свят, неукрепналия дух лесно може да се поддаде на съблазните и дори да отпадне.
