От библейската книга Деяния на светите апостоли знаем, че в първите дни от създаването на Църквата всички християни живеели в пълно разбирателство помежду си и в пълна хармония. Учениците на Христос непрестанно проповядвали благовестието и към общността се присъединявали все повече нови членове. Мнозина отивали и продавали нивите си, като донасяли парите на апостолите, за да бъдат употребени за общото благо. Храната и другите материални блага се разпределяли на всекиго според нуждите. Всички с благодарно сърце се събирали и преломявали хляба на своите вечери на любовта. В същото време юдейските първенци и свещеници със завист виждали разрастването на малката община. Първоначално смятали, че като предадат Иисус Христос на разпятие, ще прекратят спасителното Му дело. Сега, когато виждали успеха на християнството, те преследвали, затваряли, наказвали, но с нищо не можели да спрат новото истинно учение.
Учениците на Спасителя давали всичко от себе си и за проповедта, и за организираната благотворителност. В един момент се надигнал ропот. Покръстените измежду елинистите се оплакали, че на техните вдовици дават по-малки дажби. Апостолите разсъдили, че не е редно да изоставят най-важната дейност – проповедта на благовестието и да се грижат за битовите проблеми. След кратко съвещание взели решение да поверят грижата за трапезите на седем души дякони, или казано на съвременен български език – служители. Те избрали седмина изпълнени с мъдрост и благочестие, възложили ръце, за да слезе върху им Дух Свети и поверили в техни ръце отговорната задача за разпределението на храната и подготовката на трапезите. Пръв между седмината бил Стефан – мъж изпълнен със силна, искрена и чиста вяра, ревностно отдаден на своето служение. Освен че подготвял общите благотворителни трапези, той проповядвал и често влизал в спор с юдейските законоучители. Като цитирал пророчествата за идването на Месия, дяконът доказвал, че именно Този е очаквания Помазаник. Проповедта му се допълвала и от извършени чудеса, защото Бог го дарил с чудотворна сила. Евреите наричали него и останалите християни разорители на Мойсеевия закон и не спирали преследването срещу тях. Веднъж след спор с евреи от синагогата на Либертинци именно по такова обвинение първенците използвали лъжесведетели, които да свидетелстват срещу Христовия служител. Те подбудили народа да залови Стефан и го завели на съд пред Синедриона – върховнвия съдебен орган по онова време. Но въоръжен с вяра и благодатта на Светия Дух дяконът се превърнал от обвиняем в обвинител. Той цитирал прочествата от Стария завет за идването на Месия. В своите изобличения, не само доказвал, че Иисус е Христос, но изобличавал законниците, за това, че техните бащи винаги са нарушавали Мойсеевия закон, че винаги са се противили на истината и накрая те самите – техните наследници са предали на разпятие именно дългоочаквания Спасител. Проповедта му завършила с думите: „Твърдоглавци, ... вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предвъзвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега!” /Деян. 7:51, 52/ Книжниците, юдейските свещеници и законници скърцали със зъби от гняв и ярост. В този момент Стефан, както стоял в двора на Синедриона погледнал нагоре и видял Иисус от дясно на Славата Божия. Той се обърнал към своите съдници и казал: „Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да седи отдясно на Бога.” /Деян. 7:56/
Юдеите яростно закрещяли, грабнали го и повели извън града, където започнали да хвърлят върху него камъни. Стефан понасял ударите и се утешавал с молитва: „Господи Иисусе, приеми духа ми!” /Деян. 7:59/ Миг преди да издъхне вдигнал очи към небето и извикал: „Господи, не им зачитай тоя грях!”
Злостните убийци захвърлили тялото му извън града, за да го изядат лешояди и кучета, но един законоучител на име Гамалиил го прибрал и погребал в своето имение. Чак след векове, през 415 година, след като били открити по чудотворен начин мощите на свети архидякон Стефан, християните ги извадили от гроба и положили в църквата на Сион.
Наричаме го архидякон, защото той е поставен от апостолите за пръв измежду седмината служители дякони. Той е и първият повярвал, който приел мъченическа смърт за християнската вяра, затова го зовем още първомъченик.
Свети апостол и евангелист Лука не описва възрастта му, нито ръста, нито цвета на косата и очите му. Но пише за него: „Лицето му беше като лице на Ангел.” /Деян. 6:15/ Това е ясно свидетелство за вътрешната духовна чистота на светия мъченик. Всички събития от неговия живот, описани в Библията са достойни за подражание, но най-силно впечатление прави неговата кончина с молитва за безмилостните му убийци.
Когато нас някой ни оскърби или нарани духовно, ние най-често започваме да дишаме гняв и злоба срещу него, склонни сме да го наругаем, да вдигнем скандал, да му обърнем гръб и никога повече да не му проговорим. Ако този човек е враждебно настроен срещу нас, ние сме склонни да го мразим до последния си дъх. А Христос ни е завещал да обичаме враговете си... /Мат. 5:44/ Трудно и почти невъзможно е, когато някой ни напада, обижда, мрази, ние да му отвърнем с добро. И все пак ето пред нас се разкрива примерът на един доблестен Христов воин. Под градушката от сипещите се върху му камъни, никой не чул ругатня, хула или проклятие. Нима не го е боляло, нима не е осъзнавал, че умира?! Напротив, много добре е съзнавал всичко, което се случва! Но въпреки това, любовта му е била толкова безграична, че дори в последния миг, думата му е била молитва за неговите мъчители.
Без съмнение, има на какво да се поучим от неговия пример! Ние често се гневим на хората около себе си за незначителни неща, за дреболии. Трудно преглъщаме казаната накриво дума. Ако и да нямаме духовните сили да бъдем като свети архидякон Стефан, то можем да простим лошата дума, оскърблението и да не се гневим на ближните си за незначителни неща. Ако нямаме сили да обикнем враговете си, можем поне да не ги мразим. Защото омразата, завистта, гнева и всички негативни чувства разяждат преди всичко нашите собствени души. Нека се научим да прощаваме на хората, за да може и нашите грехове да бъдат простени. Именно така ще бъдем достойни за нашия Господ и за името християни!
