Този материал е публикуван в официалния сайт на храма "Св. преподобна Параскева", град Бяла Слатина. Може да бъде от полза за тези, които проявяват интерес към отликите между направленията в християнските вероизповедания. Може да се каже, че аз съм по-скоро съставител на тази статия, защото в тази област рядко може да се измисли нещо ново. Религиозното идейно течение християнство възниква през първата половина на І век сл. Хр. в Палестина, която по това време е част от огромната Римска империя. То е неразривно свързано с името на своя основател - Иисус Христос. Днес все по-малко са хората, които се осмеляват да отричат Неговото реално историческо съществуване. Освен от четирите евангелия, влезли в състава на Новия завет на Библията, съществуват и косвени исторически податки в извори, излезли из под перото на Тацит, Светоний, Йосиф Флавий и др. Подробни сведения за живота и учението на Иисус, обаче, могат да се извлекат само от евангелията и от книги, които християнската Църква нарича апокрифи и ги смята за недостоверни. От тях и от другите новозаветни книги става ясно, че Христос е имал голям брой последователи и ученици.
Тях Той изпраща, за да проповядват Неговото учение по всички краища на Римската империя. За кратко време учението си спечелва хиляди последователи. Неуспешни са опитите, първоначално на еврейската община, а впоследствие и на официалната римска власт, да прекратят неговото разпространение. Въпреки че до началото на ІV век то е преследвано, а християните са подлагани на най-жестоки изтезания, това не спира неговото разпространение. Последователите на учението се увеличават с хиляди. В края на краищата идва ден, в който далновидни владетели преценяват, че то заслужава равнопоставеност с битуващите в необятната империя езически религии. Така през 313 г. двамата аугусти съимператори Константин Велики и Лициний подписват в Милано своя едикт, който дава на християните равни права с представителите на другите религиозни течения в страната. От този момент християнството излиза на историческата сцена. То има възможността да развие своя култ, да систематизира своето учение и да води борба с възникналите паразитни идейни течения - ереси. В периода от 325 до 787 г. на т. нар. вселенски събори са съставени вероизповедните формулировки - догмати. Според православните съборите са седем. Католиците смятат, че те са над 20, като в това число включват събори проведени от Римокатолическата църква, без участие на източни (православни) представители.
Няма никакво съмнение, че християнството се влияе от местните традиции, начина на мислене, начинът на живот на хората, които го приемат. В начина на мислене на западния човек се забелязва повече прагматизъм и по-малко мистицизъм. През средновековието между Изтока и Запада успяват да се оформят две съществени различия в отношенията между духовната и светска власти. На Запад духовната власт добива приоритет и се създава т. нар. папоцезаризъм. На Изток доминира светската власт и това създава отношения наречени цезаропапизъм. Още преди ХІ век този и други фактори създават някои предпоставки за разделиние. Част от причините са политически, друга част са религиозно-философски. Все още латентно и скрито е ученито за "филиокве" (от Сина), т. е., че Светият Дух произлиза (изхожда) и от Божия Син. Още по вемето на покръстването на българите вече има някои предпоставки за разделение. Може би затова и св. княз Борис-Михаил се колебае между Изтока и Запада. Решението може да бъде съдбоносно. То означава присъединяване към семейство европейски държави, създаване на нов тип междудържавни отношения, създаване на нов тип отношения между институциите в страната. Въпреки това единството е запазено до 1054 г., когато двама папски прелати пристигат в Константинопол, за да представят претенциите за главенство на римския първосвещеник над цялата християнска Църква. Тук една от спорните точки се явява и посоченото по-горе "филиокве" вмъкнато в Символа на вярата употребяван на Запад. Патриарх Михаил Керуларий по никакъва начин не може да се съгласи с претенциите на папата, следва взаимно отлъчване, анатемосване и пълно разделение между източната и западната църкви. Никой в този момент не предполага, че схизмата ще се задълбочи до такава степен. За това допринасят и други фактори, както в религиозно-философско отношение, така и в политически аспект. Наред с новите догмати, въведени от римските епископи, фактори се явяват, кръстоносните походи, войните с православни държави и др. На Запад християнството в определени моменти изпада в нравствена криза, старае се да бъде политически фактор и пр. Появява се тотален упадък на нравите и то точно в двора на върховния първосвещеник. Това и някои догматически отклонения предизвикват в начлото на ХVІ век Реформацията и довеждат до появата на съвършено ново вероизповедание - протестантството или протестантизмът. Всъщност целта на Мартин Лутер е да реформира католицизма, до последния си дъх той вярва, че е сторил точно това. Почти едновременно с него провеждат Реформация в Швейцария Жан Калвин и Улрих Цвингли. Тримата не могат да достигнат до общо становище по основни догматични въпроси. Това става една характерна черта на протестантските общности. Когато един член на общността не е съгласен с другите по някой пункт от вярата, той се отделя и си създава нова общност, нова църква. Това допринася в края на ХХ век протестантските общности да наброяват над 2000 секти, църкви, деноминации и т. н. В това число не влиза Англиканската църква, която се явява хибрид между католицизъм и протестантство. Конфликтите са неизбежни, следват жестоки гонения и войни на религиозна основа. Жертвите са хиляди, нещо което съвсем не подобава на религия, в основата на която стои мирът, ненасилието и милосърдието.
Днес роенето на протестантските общности продължава, а нерядко се появяват и изповедания синтезиращи християнство, източни религии и т. н. Изготвянето на подробен списък на протестантските секти е друга и по-различна тема, за която не сме предвидили място тук. Много по-важно е да се направи кратък обзор на вярванията на трите основни разклонения в християнството, като се разгледат приликите и отликите между тях.
На първо място християнството е монотеистична религия, т. е. иповядва вяра в един Бог. То стъпва върху основите на юдаизма (Старият завет), но заменя една голяма част от постулатите му. Според основното учение единият Бог има три лица - Отец, Син и Свети Дух. Бог е Творец на цялата видима вселена. По въпроса за сътворяването на невидими ангелски сили, особено между протестантите си явяват много противоречия. Човекът също е Божие творение, което в определен момент - началото на човешката история нарушава своя съюз с Твореца и вкусва от плода за познаване на добро и зло. Човекът става смъртен, добива склонност към грях, изгубва блаженото състояние, което е притежавал до този момент. В определен период от човешката история Второто лице на троичния Бог - Божият Син слиза на земята, приема човешко естество и се ражда от девица, за да извърши изкупителното дело. Целта е да изкупи човечеството от греха и смъртта, като принесе себе си в жертва, т. е. да приеме да бъде осъден и разпнат на кръст. Той осъществява Своята мисия и дава на хората един положителен нравствен пример и учение за любов и милосърдие. След тридневен престой в гроба Бжоият Син Иисус Христос възкръсва, а 40 дни по-късно се възнася на небето. Като основен извор за своето религиозно вероизповедание повечето християнски общности посочват Библията. Всяка една общност, обаче, я интерпретира и тълкува по свой начин.
Съществуват известни прилики между православни и католици. И двете общности, освен Библията - Свещено писание, приемат и съществуването на устно предание - Свещено предание, на което се придава спомагателен авторитет. Някои от обредните практики и храмостроенето също се базират на древнохристиянската традиция. Католици и православни между другите обреди имат седем, на които придават по-особено значение - таинства. Такива са Кръщение, Миропомазване, Причастие (Евхаристия), Покаяние (Изповед), Брак, Свещенство (ръкоположение) и Елеосвещение (Маслосвет). И католици и православни вярват, че хлябът и виното при Причастието са тяло и кръв на Иисус Христос, има много прилики във възприемането на другите църковни тайнства, макар да има и известни отлики при начина им на извършване. И двете общности признават три степени във свещенството - епископ, презвитер и дякон. И двете общности не допускат до свещенство жени. Правослявните признават Кръщението извършено от католически свещенослужители. И католици и православни базирайки се на практиката на древната Църква имат свещени изображения - икони, и почитат кръста, освен като символ и като средство чрез което е постигнато спасението. Неизвестно дали от гледна точка на християнската любов, или от други съображения през ХХ век Ватикана и Цариградската патриаршия снеха анатемите и схизмата от 1054 година.
Въпреки, че произлизат от един и същ корен, католици и православни с годините са натрупали и доста различия. В догматическо отношение една от основните е посоченото по-горе "филиокве", т. е. учение за това, че Светия Дух "изхожда" и от Божия Син. За православните и до днес остава валиден текста на Никеоцариградския символ на вярата, че Светият Дух "изхожда" от Отца. Има разлики и в учението за първородния грях и за състоянието на душите на мъртвите. Наред с понятието ад и рай, валидни за православните, католиците въвеждат и понятието чистилище. През средновековието т. нар. покорнически дела в западната църква, подобни на източните епитимии, се израждат в порочната практика на индулгенциите. При тях срещу заплащане вярващият си купува опрощение на греховети и получава разписка за това. Друг пункт несъвместим с православното учение е този за свръхдлъжните дела на светиите. В това учение се твърди, че делата на светиите са събрани в небесната съкровищница на църквата и тя може да раздава от тях по свое усмотрение. Двата последни пункта от учението на римокатолическата църква са и една от главните причини за Реформацията. Както бе споменато по-горе на Запад се утвърждава папоцезаризъм. По-късно той се изражда в догмат за главенство и непогрешимост на папата. Католическата църква освен невидимия глава Христос има и един видим папата. Благодарение именно на тази практика се появяват още нови различия между източната и западната църква. Между основните разлики при практиката за тайнствата е, че римокатолиците извършват Причастието с безквасен хляб, а с вино (кръвта Христова) се причестяват само духовниците. На Запад духовенството запазва пълно безбрачие - целибат, докато православните свещеници имат право да създават семейства или да изберат монашество. Има немалко разлики в богослужебната практика и използваните обредни формули. Въпреки различията католиците допускат т. нар. уния (единство от lat.) - православни да приемат тяхната догматика и да запазят обредната си практика.
За различията на протестантите от католици и православни е трудно да се каже изчерпателно всичко, защото отделните протестантски общности често доста се разминават помежду си. В основата на вероучението си протестантите поставят Библията и отричат Свещеното предание. Всяка общност си създава свои вероучителни книги, които заменят въпросното предание. При някои от тях се запазват Кръщението и Причастието, но изгубват своя тайнствен характер. В тези случаи те са по-скоро символични действия. Между тях има общности, които отричат кръщаването на малки деца, вековна практика при православни и католици. Някои имат свещеници и епископи, като англиканите, но при повечето проповедите и службите се водят от т. нар. пастор (пастир), като тази длъжност няма сакраментален характер. Тя не е задължително да се изпълнява от мъже, макар че доста от общностите запазват традицията. Отхвърлят се свещените изображения и почитта към кръста. Отхвърлят се църковната йерархия и символиката в обредността толкова характерни за православни и католици. Храмовете могат да бъдат обикновени сгради и не е задължително да имат нещо по-особено в архитектурата. Както бе казано по-горе повечето от протестантските общности имат пунктове във вероучението, които ги отличават от другите протестанти. У нас първите протестанти се заселват по времето на османското владичество и уреждат първия превод на Библията на български.. Проповедта им няма голям успех.
Със сигурност можем да кажем, че основните етически принципи на християнството са един нравствен закон, който е станал основа, както за основни, неписани етически категории, така и за основните принципи в европейското и световно законодателство. Принципите завещани от Иисус Христос и до днес се явяват двигател на световния морал. Сравнено с другите религиозно-философски системи християнството се отличава с дълбоко духовно съдържание и ако бъде приложено като система на живот от всички, то със сигурност би допринесло за изграждане на рай тук на земята. Това за съжаление е неизпълнимо на практика, защото едно от основните неща залегнали във вероучението на християнството е, че Бог е сътворил човека по Свой образ и му е дал свободна воля. Свободната воля отрича принудата и насилственото приемане на каквито и да било философски и други принципи. Няма съмнение, че изясняването на понятията в класическата религия е немислимо без познания за основните нравствени и вероучителни пунктове в християнството.
Религията няма голямо значение ако не се прилага на практика в живота. Тогава тя си остава бездушна и куха идеология или философия. Истински тя може да бъде опозната и разбрана, единствено чрез дълбокото вътрешно преживяване и прилагане на нравствените u принципи в живота.
