Моите по-стари роднини много държат, родът да се познава - да знаем какви хора са били нашите предци. Ние сме хора от друго поколение и не обръщаме чак толкова голямо внимание на тези неща. И все пак има личности, които не трябва да забравяме. Тази бе причината да се постарая да публикувам биографичните данни за моя дядо - свещеник Цветан Диковски. Но не само заради това, че е бил достоен свещенослужител. Утре може някой отново да се опита да изкриви историята и да каже, че не е имало репресии, че никой не е бит и затварян. А е имало и такива духовници, които са заплатили с живота си. Някои хора имат сметка, тези неща да бъдат забравени, защото са преки наследници на палачите. Вече се наслушахме на лъжи. Нашите предци са част от нас и ние не трябва да допускаме паметта им да потъне в забвение. Биографията на отец Цветан излезе първо в 15 брой на "Църковен вестник" от 2007 година, в рубриката "Достойни свещеници от миналото", а сега и в "Православие България". Екипът на електронното издание прояви интерес към материала, за което от сърце им благодаря! И днес, петдесет години след неговата кончина, в Бяла Слатина все още има хора, които с любов си спомнят за отец Цветан. Срещам побелели и прегърбени възрастни хора, които казват: “Вярно ли че си негов внук? Ами той ме е венчавал. Много добър човек беше!” или “Ти знаеш ли, че твоят дядо ме е кръщавал? Той ни викаше при себе си като бяхме деца и ни черпеше с бонбони.” Има и такива, които още помнят “народния” съд, репресиите, интригите, престъпленията. Някои все още се страхуват да говорят.
Свещеник Цветан Диковски е роден на 19.08.1905 г. в село Горник, (днес Червенобрежка община) в семейството на Цанко Цветков Диковски (варджията) и Драгана Симеонова. Кръщелното му име е Цвятко, той е първородният в семейството. Бащата държи да получи добро образование и го записва в белослатинската Гимназия. В V клас (по новому ІХ клас) е изключен от там, предполага се, че е заради тютюнопушене. Амбициите на родителя изпращат младежа в Пловдивската духовна семинария. Курсът на обучение Цвятко завършва на 23 годишна възраст (1928 г.).
Връща се в Горник. Тук неговата среда са учители и по-будни хора с образование. Има амбиции да учи право, но бащата настоява да приеме духовен сан. Цвятко се оженва за Вълка Милова (Диковска) и през 1930 г. е ръкоположен за свещеник в Горник. При ръкоположението си приема името Цветан. Изпратен е в крайдунавското село Хърлец със специално поръчение, да се бори със сектата Бяло братство на Петър Дънов и да ограничи нейното влияние. Тук се раждат синовете му Цанко и Николай. Свещеникът бързо спечелва уважението на енориашите, но семейни причини налагат през октомври 1934 година да се върнат в Горник.
Дават на отец Цветан енория в с. Реселец. Той не се е отказал от намерението си да учи и записва задочно Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се през 1939 година. Междувременно владиката го изпраща в Бяла Слатина, тук се ражда най-малкият му син Петко. По това време става пунктов свещеник на Белослатинска духовна околия, тоест изпълнява функциите на архиерейски наместник. Той изплаща заплатите и получава свещите, държи кръщелните и вулите за венчавка. Във воденето на сметките е стриктен. С отец Александър Дянков поддържат християнско братство. Инициатор е за събиране на помощи за бедстващи семейства, държи за спазването на християнските нравствени норми, изнася сказки и беседи пред ученици, критикува атеизма, добър изповедник е, често го търсят и за съвет. При наличие на повече хляб и храна семейството на свещеника подпомага бедните. Отец Цветан е бил и преподавател по религия в Гимназията. Квартирата му винаги е отворена за нуждаеще се. Държи за добрия морал на синовете си, но не ги принуждава да ходят на църква против волята им.
В това положение го заварва превратът 9-ти септември 1944 година. Комунистите организират новото си управление. Свещеникът е лоялен към предишната власт, но не влиза в конфликти и с новата. Много хора са подложени на репресии, а някои са ликвидирани. По-рано той е спорил на тема религия-атеизъм с Христо Нинчев – брат на Цола Драгойчева.
На злополучната дата 20 октомври 1944 година, отец Цветан отива в милицията, за да получи информация, къде са изчезналите свещеници от с. Борован. Извикват го вътре “за справка”, затварят го и започват репресиите. Няколко дни е подлаган на жесток побой. Целта е да го накарат да признае провинения срещу комунистически дейци, които на практика не е извършил. Върхът на издевателствата е когато двамата палачи се качват по една стълба и оттам скачат върху гърдите му. В ареста го посещава комунистът Пенчо Спасов. Същият му казва, че има донос от името на свещенослужителя срещу него. Спасов е сигурен, че доносът е писан от друг.
Комунистическите лидери се опитват да докажат наличието на фашистка организация в Бяла Слатина за унищожаване на техни партийни функционери. За целта използват фалшиви документи и лъжесвидетелства. Вследствие на тези обвинения няколко души са убити. В центъра на интригата са Петко Лалов, Драгомир Влъчков и др. Истинската цел е физически да ликвидират по-будните хора с обществено влияние, “народният” съд облича в правна маска интригите.
Тъй като не успяват да докажат обвиненията, съдът е искал да освободи свещеника или да го осъди условно, до деня на произнасяне на присъдата. На 12-ти срещу 13-ти март 1945 г. пристига Петко Лалов окръжен директор на окръзите Враца, Видин и Монтана. Той взема отношение по присъдата на свещ. Цветан Диковски. Не се съгласява с мнението на съда и иска сам да му подпише присъда от 5 до 8 години. Тогава съдията Гецковски отстъпва на 3 години, а Васил Казашки се противопоставя. Присъдата е намалена на три години строг тъмничен затвор и осем години лишаване от граждански и политически права. От тях свещеникът излежава 23 месеца във Врачанския затвор и няколко дни в предварителния арест. Освободен е с помилване през септември 1946 година.
След завръщането си продължава да служи в енорийския храм “Св. преп. Параскева” в Бяла Слатина, но вече не е пунктов свещеник. Тук заварва отец Лаврентий Александров. През 1949 година свещеник Димитър Кръстев сменя Лаврентий. С него отец Диковски има сериозни конфликти. Кръстев е бил симпатизант на СССР и българо-съветската дружба. В духовната околия се чувства като пълновластен господар. В един от конфликтите си с о. Цветан той стига до физическа саморазправа.
Вследствие на нанесените в ареста побои здравето на о. Цветан е силно разклатено. На четиридесет и девет години той се разболява от цироза на черния дроб и влиза в Медицинска академия. Умира на 18.08.1954 г. и е погребан близо до входа на белослатинския гробищен парк. В спомените на съгражданите си той остава като изряден духовник, с богата ерудиция и чист живот.
Клеймото “народен враг” продължи още десетилетия да тежи върху синовете на свещеника. Това създава пречки да продължат образованието си, а също и за трудовата им реализация. Комунистите взели участие в процеса срещу него са възвеличени като герои. Между главните виновници са членове от семейството на партийната функционерка Цола Драгойчева. Днес (2007 г.) нейният бюст продължава безочливо да стои гордо възправен в центъра на градския площад в Бяла Слатина.
Биографичните данни за свещеник Цветан Диковски са предоставени от сина му Цанко Цанков и записани от неговия внук – учител теолог Цветан Диковски. Използвани са и документи от семейния архив.
Свещеник Цветан Диковски е роден на 19.08.1905 г. в село Горник, (днес Червенобрежка община) в семейството на Цанко Цветков Диковски (варджията) и Драгана Симеонова. Кръщелното му име е Цвятко, той е първородният в семейството. Бащата държи да получи добро образование и го записва в белослатинската Гимназия. В V клас (по новому ІХ клас) е изключен от там, предполага се, че е заради тютюнопушене. Амбициите на родителя изпращат младежа в Пловдивската духовна семинария. Курсът на обучение Цвятко завършва на 23 годишна възраст (1928 г.).
Връща се в Горник. Тук неговата среда са учители и по-будни хора с образование. Има амбиции да учи право, но бащата настоява да приеме духовен сан. Цвятко се оженва за Вълка Милова (Диковска) и през 1930 г. е ръкоположен за свещеник в Горник. При ръкоположението си приема името Цветан. Изпратен е в крайдунавското село Хърлец със специално поръчение, да се бори със сектата Бяло братство на Петър Дънов и да ограничи нейното влияние. Тук се раждат синовете му Цанко и Николай. Свещеникът бързо спечелва уважението на енориашите, но семейни причини налагат през октомври 1934 година да се върнат в Горник.
Дават на отец Цветан енория в с. Реселец. Той не се е отказал от намерението си да учи и записва задочно Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се през 1939 година. Междувременно владиката го изпраща в Бяла Слатина, тук се ражда най-малкият му син Петко. По това време става пунктов свещеник на Белослатинска духовна околия, тоест изпълнява функциите на архиерейски наместник. Той изплаща заплатите и получава свещите, държи кръщелните и вулите за венчавка. Във воденето на сметките е стриктен. С отец Александър Дянков поддържат християнско братство. Инициатор е за събиране на помощи за бедстващи семейства, държи за спазването на християнските нравствени норми, изнася сказки и беседи пред ученици, критикува атеизма, добър изповедник е, често го търсят и за съвет. При наличие на повече хляб и храна семейството на свещеника подпомага бедните. Отец Цветан е бил и преподавател по религия в Гимназията. Квартирата му винаги е отворена за нуждаеще се. Държи за добрия морал на синовете си, но не ги принуждава да ходят на църква против волята им.
В това положение го заварва превратът 9-ти септември 1944 година. Комунистите организират новото си управление. Свещеникът е лоялен към предишната власт, но не влиза в конфликти и с новата. Много хора са подложени на репресии, а някои са ликвидирани. По-рано той е спорил на тема религия-атеизъм с Христо Нинчев – брат на Цола Драгойчева.
На злополучната дата 20 октомври 1944 година, отец Цветан отива в милицията, за да получи информация, къде са изчезналите свещеници от с. Борован. Извикват го вътре “за справка”, затварят го и започват репресиите. Няколко дни е подлаган на жесток побой. Целта е да го накарат да признае провинения срещу комунистически дейци, които на практика не е извършил. Върхът на издевателствата е когато двамата палачи се качват по една стълба и оттам скачат върху гърдите му. В ареста го посещава комунистът Пенчо Спасов. Същият му казва, че има донос от името на свещенослужителя срещу него. Спасов е сигурен, че доносът е писан от друг.
Комунистическите лидери се опитват да докажат наличието на фашистка организация в Бяла Слатина за унищожаване на техни партийни функционери. За целта използват фалшиви документи и лъжесвидетелства. Вследствие на тези обвинения няколко души са убити. В центъра на интригата са Петко Лалов, Драгомир Влъчков и др. Истинската цел е физически да ликвидират по-будните хора с обществено влияние, “народният” съд облича в правна маска интригите.
Тъй като не успяват да докажат обвиненията, съдът е искал да освободи свещеника или да го осъди условно, до деня на произнасяне на присъдата. На 12-ти срещу 13-ти март 1945 г. пристига Петко Лалов окръжен директор на окръзите Враца, Видин и Монтана. Той взема отношение по присъдата на свещ. Цветан Диковски. Не се съгласява с мнението на съда и иска сам да му подпише присъда от 5 до 8 години. Тогава съдията Гецковски отстъпва на 3 години, а Васил Казашки се противопоставя. Присъдата е намалена на три години строг тъмничен затвор и осем години лишаване от граждански и политически права. От тях свещеникът излежава 23 месеца във Врачанския затвор и няколко дни в предварителния арест. Освободен е с помилване през септември 1946 година.
След завръщането си продължава да служи в енорийския храм “Св. преп. Параскева” в Бяла Слатина, но вече не е пунктов свещеник. Тук заварва отец Лаврентий Александров. През 1949 година свещеник Димитър Кръстев сменя Лаврентий. С него отец Диковски има сериозни конфликти. Кръстев е бил симпатизант на СССР и българо-съветската дружба. В духовната околия се чувства като пълновластен господар. В един от конфликтите си с о. Цветан той стига до физическа саморазправа.
Вследствие на нанесените в ареста побои здравето на о. Цветан е силно разклатено. На четиридесет и девет години той се разболява от цироза на черния дроб и влиза в Медицинска академия. Умира на 18.08.1954 г. и е погребан близо до входа на белослатинския гробищен парк. В спомените на съгражданите си той остава като изряден духовник, с богата ерудиция и чист живот.
Клеймото “народен враг” продължи още десетилетия да тежи върху синовете на свещеника. Това създава пречки да продължат образованието си, а също и за трудовата им реализация. Комунистите взели участие в процеса срещу него са възвеличени като герои. Между главните виновници са членове от семейството на партийната функционерка Цола Драгойчева. Днес (2007 г.) нейният бюст продължава безочливо да стои гордо възправен в центъра на градския площад в Бяла Слатина.
Биографичните данни за свещеник Цветан Диковски са предоставени от сина му Цанко Цанков и записани от неговия внук – учител теолог Цветан Диковски. Използвани са и документи от семейния архив.
