сряда, 1 август 2007 г.

Паметникът на основателя

Има хора, които никога не бива да забравяме, хора, които са градили историята, хора, които трябва да ни служат за пример. Един от тези хора е свещеникът организирал построяването на храма в родния ми град Бяла Слатина - отец Марин поп Андреев. Трудно ми беше да събера и тази оскъдна информация и съжалявам, че е толкова малко. Дай Боже след време да намеря и повече! Статията за будителя, духовника, истинския пастир и достоен човек излезе в сайта на "Православие България".

Колко е трудно, когато натрупаният от времето прах е покрил важни моменти от историята. Тогава се налага да се ровиш из пожълтелите страници с надеждата да намериш поне едно изречение, поне една думица. Взираш се в похабените от времето листове и се мъчиш да сглобиш един пъзел, пъзел на който не знаеш броя на елементите, за който нямаш указание какво точно трябва да се получи. И все пак трябва да го подредиш, защото само така можеш добиеш представа за конкретно историческо събитие или за определена историческа личност.
Така е и в този случай, когато се опитвам да събера биографични данни за свещеник Марин поп Андреев. Прехвърлям машинописните страници, краеведческите статии, съкратената кондика, за да сглобя парче по парче образа на човека, положил краеъгълния камък на енорийския храм в Бяла Слатина. На една пожълтяла изрезка от вестник попадам на избледняла снимка с не много ясни очертания. От нея ме гледа ведро и спокойно лице. Въпреки лошото качество на снимката то е запазило своето неповторимо излъчване, от него извира мъдрост и духовна сила. Благодарен съм, че я има поне нея! Единственият достигнал до нас портрет на основателя на храма, на будителя, на човека отдал живота си на енорията.

Отец Марин поп Андреев е роден през 1840 г. в село Долна Бешовица (Врачанско) в свещеническо семейството. Тази среда му оказва изключително благотворно влияние, именно тя възпитава у него непоклатима вяра, родолюбие и пълна отдаденост. Не е известно къде се е подготвил за свещеническо служение, нито името на съпругата му. Знае се само, че е изпратен да служи като свещеник в Бяла Слатина 1865 г. По това време тя е неголямо но будно село. С пристигането си той търси връзка с по-видните българи в енорията, с авторитетните хора и учителите.

Селото е преживяло най-различни превратности по времето на османското врадичество. Има моменти когато е силно обезлюдено откъм християнско население, особено след едно масово въстание против поробителя от 1766 година. По-късно под покровителството на османската власт тук се заселват помаци от Ловешко и Тетевенско. Все пак в началото на ХІХ век отново се настаняват български семейства. Между новодошлите е имало и някои дейни личности. Така християнското население отново определя облика на селото.

Отец Марин е съпричастен към всички нужди на своите енориаши, но преди всичко към нуждата им от духовен живот и просвета. Така през 1869 година, със събрани от християните дарения, той построява килийно училище в което преподава. Към училищната килия е предвидено помещение (параклис), където служи и извършва треби. Малко по-късно 1870 г. е построено и класно училище.

Възпитан във вяра и родолюбие отец Марин не може да остане встрани от борбите за национална независимост. Той се включва в организирането на тайния революционен комитет в Бяла Слатина, заклева участниците и сам съдейства за подготовката на въоръжено въстание. Някои историци-краеведи смятат, че клетвата е положена на 20 декември 1874 година. За това свидетелства богослужебна книга с посвещение, подарена на свещеника на тази дата от учителя Никола Джамджиев. Комитетът се председателства от Иванчо Съйнов, в него членуват още Васил Николчов, Петко Тодоров-Цигаровски, Петър Милов, Лукан Тодоров, Иван Каменов, Никола Джамджиев и Цено Маринов. Главно действащо лице става Филип Симидов, дошъл от Лясковец (Великотърновско) да учителства тук. Използвайки природната си дарба да рисува, той организира работилница за фалшиви, турски, държавни документи (тескерета), ползвани от комитетски дейци при техните пътувания. Организацията е разкрита от турците. Някои от революционерите успяват да избягат, други са заловени и изпратени на заточение.

Не се знае дали е отец Марин е попаднал под ударите на властта, но е със сигурност не е избягал. Защото той знае, че истинския пастир душата и живота си полага за своите пасоми и никога не ги изоставя в труден момент. Той е духовна опора на енорията и в дните около Освобождението, когато бягащите към Анадола черкези и татари грабят от българското население покъщнина и добитък.

Бяла Слатина е освободена в края на октомври (по нов стил около 9-ти ноември) 1877 година. Белослатинци посрещат с неописуема радост и с хляб и сол части от ескадроните на полковник Майендорф. Възкръснало за нов живот селото скоро става средище и околийски център.

Свещеникът ясно осъзнава нуждата на Бяла Слатина от храм. Спокойният живот в свободна България дава възможност да се построи църква. Всичко се прави с волни пожертвования от енориашите. Много хора помагат с доброволен труд. От устно предадени сведения се знае, че парцелът за построяването също е дарение от заможни белослатинци. През 1887 е завършена белокаменната кръстокуполна базилика “Св. преподобна Параскева”. На Петковден същата година е официално осветена от Врачанския Митрополит Константин. Оттук нататък тя става новото духовно средище, а свещеникът не спира да проповядва, да учи, да изпълнява от сърце всички свои пастирски задължения. През 1896 година тук е ръкоположен и свещеник Петър поп Симеонов (1863-1936). Според живи потомци на отец Марин няма сведения той да е преместван. По всяка вероятност след като селото става околийски център (1880) е имало възможност да служат двама свещеници. Неговият син Андрей поп Маринов също става свещеник и служи в село Соколаре. Отдал целия си съзнателен живот на енорията, отец Марин умира през 1916 година. Погребан е в двора на храма източно от апсидата.

Времето продължава своя неумолим ход. От 1914 година Бяла Слатина вече е град. Соро тя се организира като духовно-административен център за служащите към енориите на олните села. Но делото на свещениците, дошли след отец Марин, едва ли може да се сравни с извършеното от него.

Пристъпвам със запалена свещица към скромния варовиков обелиск, увенчан с кръст. Прекръствам се, а умът ми неволно вместо към Бога, се обръща към основателя: Отче Марине, ще ни простиш ли, че те забравихме, че оставихме да построят над гроба ти ограда, че честичко го оставяме да буреняса? Дали този паметник, който благодарните потомци са направили е достатъчно съизмерим с твоето велико дело?

В този момент някаква непреодолима сила ме кара да се обърна и погледът ми спира върху скромната, но уютна църква, построена от него. Тогава осъзнах, че отец Марин сам е оставил за поколенията такъв паметник, с който не могат да се сравнят известните по цял свят монументи и колоси. Негов паметник е именно този действащ храм, изпълнен с живот, поддържащ пламъчето на православната духовност в града. Сигурен съм, че той ще пребъде през вековете, че ще надживее всички човешки суети и ще остане едно живо свидетелство за личността, която го е построила: Почивай в мир, отче Марине! Сега знам, че твоето дело никога няма да бъде забравено...