понеделник, 26 ноември 2007 г.

Религията в училище и особеното мнение на някои родители

Обикновено за въвеждане на религия в училище масово се заговаря след поредното фрапиращо престъпление, извършено от ученик, или след някой грандиозен скандал. После минава време и всичко утихва, тръгва си по старому и нищо не се променя. Една от причините е, че голяма част от родителите, възпитавани в атеизъм, не желаят децата им да учат религиозно-просветен учебен предмет. Само че това се премълчава и от учителите и от църковните институции и от медиите. Синодът излезе с официално становище, отварят се дискусии, но си оставаме с приказките. Всеки говори за ползата от въвеждане на учебната дисциплина, но много хора лицемерят. В немалка част от случаите, когато ги поканим, да запишат детето си, почват да увъртат. Статията засягаща истинското отношение на една голяма част от родителите към вероучението излезе в електронния бюлетин на "ЛитерНет".

В моята педагогическа практика неколкократно ми се е налагало да изнасям открити уроци, свързани с теми от християнството, пред ученици от прогимназиалните класове. С учителката ми от гимназията – госпожа С. Николова, поставихме в часовете по литература теми, свързани със старата българска литература и с цикъла “Под манастирската лоза”. Въпреки че нещата бяха съгласувани с училищното ръководство и бяха представени в образователна форма, имаше реакция от страна на родители – защо в училище занимават децата им с религия.

Покрай нескончаемите дебати – за и против въвеждането на религията като общозадължителен предмет, не зная умишлено или не, се премълчава особеното мнение на една голяма част от родителите. Ако ги анкетират и им зададат въпроса – необходимо ли е учебният предмет да се изучава от всички, много от тях ще дадат утвърдителен отговор. Именно тук трябва да попитаме: доколко той е искрен и доколко наистина отразява тяхното мнение?

Истината излиза наяве, когато любезно ги поканим тяхното дете да изучава предмета и то дори само като свободно избираем. В по-голямата част от случаите получаваме много културен и обоснован отказ. Отказът, разбира се, бива мотивиран и със съответните обективни причини: “Детето е много натоварено”, “ходи на частни уроци”, “нека малко да поотрасне”, “страх ме е да не попадне в някоя секта” и други от този род. Повечето от тях не си правят труда да сондират мнение, да обяснят на децата си за какво става въпрос и да се постараят да ги мотивират в изучаването на християнска религиозно-просветна дисциплина. Има и немалко случаи, при които децата искат да се занимават с учебния предмет, но родителите дават решителен отпор и не ги допускат.

Как тогава да приема, че болшинството родители наистина искат децата да изучават общозадължителен предмет религия, когато практиката показва точно обратното? Гореизложените оправдания всъщност прикриват други причини, продиктувани от светския начин на мислене, свързан с разпространяваната десетилетия наред атеистична доктрина.

Няма да си правя труда да анализирам с подробности изложените оправдания от страна на родителите. Много добре е известно, че подрастващите прекарват една голяма част от свободното си време в компютърни игри, в чатене и други подобни занимания. Така че не са толкова натоварени, колкото се оправдават родителите. Един час по религия седмично с нищо няма да попречи на важните частни уроци. Ако изчакаме децата да пораснат, за да им вменим някакви християнски етични принципи за живота, може да се окаже, че сме безвъзвратно закъснели. Относно оправданието, че децата могат да попаднат в секта: практиката показва, че сектите бележат успех именно сред атеистично възпитаните млади хора и то защото нямат верен ориентир.

А какви всъщност са истинските причини? Години наред на българите им беше казвано, че “религията е опиум за народите”, водеше се атеистична пропаганда, която затвърждаваше в съзнанието светогледа, че да си вярващ, е нещо неестествено, че е форма едва ли не на психическо отклонение. В съзнанието на повечето от тях християнството е отживелица, нещо, което е слязло от историческата сцена, което няма място в живота на съвременния човек, една изпразнена от духовно съдържание традиция и пр. Ето тук се коренят причините за особеното мнение на родителите. Казано с едно изречение: по-голямата част от тях не искат да възпитават децата си в християнски добродетели.

Между тях има и такива, които учат своите деца, че са нещо повече от другите, че трябва да прогресират по нечестен път, пречейки на околните и за тяхна сметка. Други родители се страхуват да не се подиграят на децата им техните другарчета, възпитавани в атеизъм. Всъщност, в интерес на истината, има и подобни случаи. Трети родители се притесняват, като възпитават децата си да бъдат по-морални, те да не станат жертва на другите, да не бъдат подхвърляни и мачкани при реализацията им в живота.

Тук не искам да кажа, че няма и такива, които се опитват да вменяват положителни нравствени критерии на своите деца, но с напредването на възрастта, нерядко губят авторитета си и усилията им търпят провал. Това се получава от липсата на неоспорим авторитет, който да стои над родителския и да го утвърждава.

В едно от своите слова, изказани “с болка и любов за съвременния човек”, старецът Паисий Светогорец казва, че светския начин на мислене е болест, светския начин на живот също. Наблюдавайки отношенията между родители и деца, между родители и образователна система, между учениците помежду им, виждам колко е прав този мъдър монах. Там, където християнството и Бога отсъстват, много скоро се появяват идолите. Там, където липсват нравствените критерии, влизат в сила нравствените компромиси.

Общоизвестно е, че в една голяма част от случаите родителите абдикират от задълженията си и ги прехвърлят на учителите. В същото време, вероятно от страх учителският авторитет да не измести техния, не пропускат да критикуват и оплюват педагозите и да настройват децата си против тях. В крайна сметка училището губи авторитета си, родителите не успяват да си извоюват такъв и децата стават неконтролируеми. Възпитават ги улицата, телевизията и интернет. Последствията от това са общоизвестни. Те могат да започнат от постоянно нарушаване на училищната дисциплина и слаб успех, и да стигнат до проституция, наркомания и дори убийство.

Светският начин на мислене и високото самочувствие на голяма част от родителите водят до изказвания от типа на: “Хайде бе, тия даскали ще ми кажат как да си възпитавам детето! Това дете си е мое и както си искам, така ще го възпитавам!” В духовен план то много се доближава до думите на Иван Грозни: “Я тебе создал, я тебя и убью!”, преди да посегне на живота на сина си. Ако погледнем реално и обективно, последиците от възпитание в дух на атеизъм, на незачитане на никакви авторитети, водят до духовна и нравствена гибел. Практиката също убедително доказва докъде стига един възпитан по подобен модел млад човек. Перспективите не са малко, но са все негативни. Като се почне от обикновеното лентяйство и търсене на лекия начин на живот, и се стигне до редиците на организираната престъпност. Знаем, че духовната смърт настъпва бавно и постепенно, така че смятам направеното по-горе сравнение с думите на Иван Грозни за напълно уместно.

Парадокс е, че съвременните родители смятат за много по-нормално децата им да се бият в училище, да водят полов живот в VІ клас, да пробват марихуана в VІІІ клас, да скитат по улици и дискотеки след полунощ, отколкото да бъдат възпитани в християнски дух. Не по-малко странен парадокс е, че в случаите при които децата сами търсят благодатния духовен живот на Православието, техните родители се стараят да ги откъснат от него. За тях е по-нормално, подрастващите да са роби на страстите и пороците отколкото смирени раби Христови. Не мога да изброя всички компромиси, които са склонни да допуснат родителите, увлечени от светския начин на мислене. Понякога компромис се явява дори заниженият родителски контрол. Интимните връзки на подрастващите в гимназията, получили благословията на родителите, нерядко приключват с аборт, с депресия, с нежелана бременност и прекъсване на образованието. Тук родителите често забравят своята собствена вина и са готови да обвинят целия свят. В една голяма част от случаите виновни излизат отново учителите. Това е само един от възможните компромиси, но не бих искал да се спирам върху всички останали.

Много странен куриоз се получава, когато за своите грешки и пропуски родителите обвиняват Църквата. Защо тя не била научила детето им на християнски морал, та то станало наркоман? Брех, да му се не види! Ами как Църквата да стигне до тяхното дете, че да го възпита и да му вмени нравствени критерии за живота, когато родителите го пазят от нея като от чума? Когато получат справедливия отговор, че вината не е нито в училището, нито в Църквата, те стигат до мъдрия извод: “Такива са времената”.

Явно тези хора забравят, че за да бъдат времената такива и те с нещичко са допринесли за това. Сигурен съм, че ако родителите подемат кампания за въвеждане на задължително обучение по религия в училище, институциите ще се съобразят с тяхното мнение. Бих попитал: колко инициативни родителски комитети са подели кампания, да се забранят детските дискотеки? Аз поне не съм чувал нещо подобно. А колко родителски комитети и неправителствени организации са се опитали да издействат забрана за порно по телевизионните канали или за ограничаване на достъпа до порнография в LAN мрежата. За родителите това е нормално. И защо да не е, след като нерядко и те с охота ползват някои от тези светски “благини”? Е, как тогава да искаме децата им да растат възпитани в християнски нравствени ценности? И кой да ги възпита?

Да, светският начин на мислене наистина е болест, болест на душата, болест на обществото, болест на семейството, болест, проникнала до мозъка на костите. Потърпевши от нея сме всички, но на първо място децата – бъдещето на нацията.

Разбира се, има и немалко родители, които съзнават необходимостта от християнско възпитание на децата им, от духовни и нравствени ценности и се стараят да им ги вменяват от най-ранна възраст. За съжаление, на фона на общото безбожие, техният процент е крайно недостатъчен. И все пак ние сме благодарни, че ги има и дай Боже, в бъдеще да станат повече!

Накрая бих искал да помоля родителите, на които всъщност посветих тази статия, когато ги попитат искат ли всички деца да учат религия, да не лицемерят, а откровено да отговорят това, което мислят! Същото се отнася и за случаите, когато става въпрос за тяхното собствено дете. По-добре би било, отколкото да лъжат и да си търсят обективни причини, като тази, че детето им може да попадне в някоя секта. Личните религиозни убеждения и атеизъм не би трябвало да бъдат пречка за въвеждатето на предмет с религиозно-просветна насоченост. Просто защото именно атеизмът ни докара до тази духовна, нравствена и икономическа национална криза. И тъй като отдавна се е изчерпал като духовно съдържание, той не може по никакъв начин да помогне за нейното преодоляване.

Ние живеем с надеждата, че нашите деца ще преобразят света около себе си и ще го направят по-добър. Но ако наистина искаме това да стане, трябва да ги подготвим още от сега за това, а не да ги вкарваме от рано в духовната пустош и нравствената безпътица. Сами виждаме, че нашето поколение е безсилно да се отърси от своето минало и то именно защото израсна в лъжи и атеизъм. И ако искаме следващото поколение да бъде различно, трябва да му дадем възможността да избира. Да избира между добро и зло, между светлина и тъмнина, между християнство и безбожие, за да може то да изгради една нова, по-хубава и по-различна България.

сряда, 21 ноември 2007 г.

Размисли по повод деня на християнското семейство /видео/



Блогерът разполага с прекрасни възможности, но пространството за видео е ограничено. Този материал ползва пространството на Youtube, а тук се отваря в прозорец. Това е видеоматериал, който реализирах с локална кабелна телевизия "Рава" - град Бяла Слатина. Направен е през 2006 година и е излъчен в навечерието на 21 ноември - Въведение Богородично. Надявам се, посетителите на блога да извлекат полза от него. Въпросите са подготвени от водещата Ирена Мицковска. Изказвам искрена благодарност на нея и на ръководството на "Рава" TV, за това, че ми разрешиха да публикувам предаването. Ако тук имате проблеми с качеството на видеото, може да използвате линка към Youtube.

сряда, 14 ноември 2007 г.

Съветите на Петър Юродивия

Този разказ отново се занимава с болната тема за аборта, защото мисля, че има още неизказани неща по нея. Той е послание към жени прибягнали до аборт, както и до и до децата им понесли последствията от греха на своите майки. Първоначално излезе на страницата на "Православие България", но ожесточеният дебат от постинги под публикацията я лиши от нейния поучителен характер. Знаех, че ще има дебати по разказа и че много хора ще ме осъдят за това, което съм писал. Но смятам, че всеки има право на мнение, както по актуални за общесвтото въпроси, така и по такива, по които Църквата няма официално становище. След създалата се ситуация, по взаимно съгласие с редакционния екип решихме да свалим текста от портала. Съвсем скоро се появи като дебютен разказ в "Словото" и аз съм много доволен от това.

Дължа на читателя уточнението, че съдържанието на разказа, ако и да цитира Библията, не е прието от Православната Църква като учение, а отразява частни мнения.

Адриан се изкачи по каменистата пътека и спря пред оградата на кошарата, където от десетина години се бе усамотил Петър Юродивия. Със свито сърце очакваше дали този мъдър и прозорлив човек ще му отдели поне половин час от ценното си време.

Дълъг път бе извървял, преди да стигне до тук. Атеизмът още от началото на неговото осъзнаване не импонираше на мистичната му душа и той бе преминал през какви ли не учения – книги за йога, за спиритизъм и астрални полета, докато най-сетне след дълги лутания намери вратите на православния храм. Ходеше на църква с голямо желание, но нещо все му убягваше, чувстваше у себе си нещо, по-силно от него, което го обсебваше на моменти и не можеше да се справи с него. Веднъж една възрастна жена видя изтерзаното му лице и го разпита какво му е. Покани го на кафе и след един дълъг разговор го насочи към колибата на Юродивия. Тази християнка го предупреди, че той не разговаря с всеки, но е човек, който води аскетичен живот и получава благодатни откровения свише. Младежът се обнадежди и при първия удобен случай, когато не беше на работа, хвана автобуса до селцето, а после се изкачи пеш до планинската местност където живееше юродивият отшелник. Беше дошъл в ранния следобед, вървял бе под лъчите на палещото слънце повече от два часа с голямата надежда, че ще намери лек за своята болка.

От кошарата се разнесе кучешки лай. Излезе един около седемдесет годишен дребен, но доста подвижен човек, с побеляла коса и рошава брада, облечен в излинели и изцапани дочени дрехи:

– Ето, че Господ ми изпраща един помощник – усмихна се приветливо старецът и отвори импровизираната дъсчена порта. – Навреме идеш, синко, тъкмо навреме. – Адриан се наведе да му целуне ръка, но той не му позволи. Бай Петър го накара да измете кошарата, да изхвърли с количка купчинките тор, да донесе няколко кофи вода от близката река и да ги сипе в голямото корито от което поеше стадото. След това, младежът подкарваше овцете, докато той ги издои. Вече минаваше пет следобед, когато възрастният човек го покани на масата. Малко прясно сирене, маслини, хляб това беше скромната трапеза.

– Кажи сега, синко, какво те води насам!? – Отвори приказка старецът. Едва сега младежът усети особеното му благодатно излъчване. Адриан му разказа за своите продължителни лутания, за това, как е стигнал до вярата в Бога, за това, колко труден е животът му и колко самотен се чувства:

– Освен това, бай Петре, има нещо у мен, което не е наред. От години, още от най-ранна детска възраст, имам чувството, че не е трябвало да се раждам мъж.

– И защо мислиш така?

– Ами, много пъти вместо момчешките игри, ми се искаше да играя на кукли, криех се и се обличах в женски дрехи. Обичах да дружа с момичетата и им завиждах, че могат да играят своите игри. Майка ми харесваше, че и помагам в домакинската работа. Заради това и други хора са ми казвали, че не е трябвало да се раждам момче. Заради това често моите връстници и по-големите момчета ме биеха и ме наричаха “женчо”. Като станах по-голям, започнах да изпитвам влечение към момчета вместо към момичета. Така станах гей. Не успях добре да го скрия и заради това отнесох много подигравки. Преместих се в друг град, но човек не може да избяга от себе си. Откакто ходя на църква ми поолекна, но често се случва да ме нападат плътските желания. Върша неща, от които после се срамувам. Изповядах се пред един свещеник, той ми каза, че ще горя в ада заради тези неща и че се гнусял от мен, че такива като мене трябвало да ги отлъчват от Църквата. Това още повече ме обърка. Сега и в храма като стоя и все ми се струва, че ще падне кубето върху мен и ще ме затрупа, че Бог ще ме заличи от лицето на земята:

– Ох, какви станаха някои съвременни попове – с болка въздъхна старецът – слепи и глухи за човешката болка, сложили расо, само за да преживяват по-леко!

– Не говорете така! Нали са учили, подготвяли са се?

– Знам ги аз за какво са се подготвяли! Един отишъл да прави кариера, друг да мързелува! По плодовете ще ги познаете (Мат. 7:16), казва Писанието. Наскоро се отбих в една църква, за да запаля свещица и да си купя тамян. Един поп, както четеше молитва над някакъв човек, па му издрънча мобилния телефон. И той прекъсна молитвата, проведе си разговора, после пак продължи. Къде му е вярата? Това ли му е молитвеното чувство? Аз не казвам, че няма и добри свещенослужители, но много от тях са лицемери, актьори, чиновници. Но да ги оставим, да не си слагаме и този грях! А никой ли не ти е казвал, че Бог е любов (1Йоан 4:16), че Той е отдал Единородния си Син, принесъл Го е в жертва за спасението на човешкия род (Йоан 3:16)?

– Чел съм, бай Петре, в книгите го пише, но някак си не мога да го усетя. Не зная бяс ли има в мене, какво ли... В началото ходех на църква с голяма радост и после се усещах като новороден, но с течение на времето, това чувство се изгуби.

– Три са нещата, които ни отдалечават от Бога и Неговата благодат: “похотта на плътта, похотта на окото и гордостта житейска” (1Йоан 2:16). Тъй пише светият апостол. Първоначално си се чувствал така от това, че си получавал Божията благодат. След това тя е станала неизменна част от живота ти и затова чувството вече не е било същото. Пък и врагът на човешкото спасение е започнал да те дърпа назад. И затова си започнал да се връщаш към старите си греховни навици. Това до голяма степен е нормално, синко, колкото повече се стремиш напред и нагоре, толкова повече ще те дърпа дяволът да те смъкне в пропастта.

– И все пак, никой не можа да ми обясни, защо се случва това с мен. Защо изпитвам тези противоестествени влечения, защо точно по този начин? И други младежи на моята възраст вършат грехове, но поне го правят по естествения, нормалния начин. Те си намират гаджета, правят секс с тях. Вярно, грях е, но поне не е против човешката природа. Пък мен ме избива да върша неща, от които сигурно и животните се гнусят. Защо, бай Петре? Можеш ли поне ти да ми отговориш? Хората казват, че си свят човек, че Бог ти открива тайните на човешките сърца. Помогни ми! Моля те!

– Хората дрънкат глупости – промърмори старецът. – Много им разбират светските глави от това, що е святост. Ако бяха преминали през онова, през което аз съм минал, ако биха знаели за греховете, които съм извършил, никога нямаше да празнословят така и да ме наричат праведник! Дори преподобни Мойсей Мурин докато се е занимавал с разбойничество е бил по-праведен от мене. Но ти, синко, ще идваш често при мен и аз ще имам време всичко да ти разкажа. За да не се заблуждаваш като черковните бабички, дето си мислят за мен, че съм светия, или като светските жени, които ме смятат за екстрасенс или оракул:

– Тогава какъв си? Не си ли човек Божи? – Запита Адриан:

– Вече ще станат дванайсет години от деня, в който напуснах хубава служба с добра заплата, семейството си и порасналите внуци, за да дойда тук. И през цялото време се мъчих да угодя на Бога, но все не успявам. Все си мисля, че грехът ми е толкова тежък, че и още сто години да прекарам тук между овцете и дърветата, няма да бъде простен. – Юродивият подпря рошавата си брада с юмруци и заби поглед в земята. – Грехът, мило момче, грехът, именно той застава между нас и Бога, той ни дърпа надолу, той ни превръща в роби. И твоето страдание започва от един голям грях. – Младежът се замисли. Напрягаше си ума, прехвърляше делата си. Той знаеше, че любовта, която бе изпитвал е противоестествена, че е извратил своята природа, затова сметна, че именно заради тези грехове е понесъл това тежко и строго наказание:

– Ех, Господи, колко е страшно, да гледаш децата да страдат заради греховете на родителите си! – Въздъхна старецът. Младежът наостри уши, за първи път чуваше нещо подобно. Той бе успял да научи, че всеки носи своята лична отговорност пред Бога, за всяко дело, за всяка дума, дори за всяка мисъл:

– Как така?

– В един откъс от евангелието се разказва как Господ Иисус Христос изцерява един сляп, но преди това учениците Му Го питат: кой е съгрешил, този или родителите му, за да се роди сляп (Йоан 9:2). Явно е, че въпросът не е правилно зададен, защото този млад човек не е вършил грехове преди да се роди, но неговите родители със сигурност са имали тази възможност. Но това не единственото място в Словото Божие: Още когато дава десетте заповеди на еврейския народ, Бог нарича себе си “Бог ревнител”, Който заради греховете на бащи наказва до девето коляно... (Изх. 20:5)

– Но нали Бог е любов, ти сам го каза преди малко?

– Това изобщо не противоречи на Божията любов. Бог е създал човека добър, да върши добро, а той сам е извратил своята природа и е затънал в злото. И тъй като злото му е противоестествено, човешката природа се е повредила, човекът е започнал да страда от болести, да му се случват нещастия. Повреденото човешко естество е започнало да създава и увредено потомство. Така са започнали да се раждат деца слепи, глухи, парализирани. Само защото техните родители и дедите им са тънели в грехове и престъпления. Но нима Бог е виновен за това? Цялата вина си е на човека.

– Добре, но какво общо има това с моя случай?

– Върху теб, мойто момче, е легнал грехът на майка ти. Именно той те притиска като камък и не ти дава дори да дишаш свободно. А той е тежък, много тежък грях... – Адриан се замисли, откъде би могъл юродивият да знае какви грехове е вършила майка му, но се сети за думите на онази възрастна жена, която го бе насочила към тази колиба, че този аскет е получил дарба на прозорливост, че вниква в тайните, че получава откровения от Бога:

– Сигурно ти се иска да попиташ за какъв грях става дума? Няколко години преди да се ожени за баща ти, майка ти е имала връзка с един свой съученик. Тя тъкмо е завършвала училище, а той съвсем скоро е отишъл в казармата. И нали пуста любов я тегли, тя му е отишла на свиждане. Тогава много войничета държаха квартири из гарнизона. Та в една такава квартира пренощували. И там както са се любили, тя е забременяла. Усетила се навреме. Трябвало да намери изход и била готова вече за сватба. Но аскерлият нещо започнал да се дърпа. Разбрала че не може да му има доверие и че любовта му е празни приказки без никакво покритие, заплюла го в лицето пред портала на казармата. Но проблемът си оставал. Пък и по онова време се гледаше с друго око на нещата. Изтеглила пари от спестовната книжка и отишла да направи аборт в друг град, уж ходила на почивка. Всичко минало без особени проблеми и така едно прекрасно момиченце не успяло да се роди на бял свят. – Адриан настръхна. Старецът разказваше нещата едва ли не като пряк очевидец. Умът му се напрягаше, за да разбере, какво точно иска да му каже Юродивият с този разказ. Досега не се бе замислял за това грях ли е абортът или не, пък и него като мъж това не го касаеше толкова:

– Все пак, какво общо има това с моя проблем? – Наруши мълчанието той:

– Това съвременните жени, всичките възпитавани в безбожие, отдавна са загубили и свян и съзнание за грях. Че това си е живо убийство! Да унищожиш едно дете, да го лишиш от живот, да го пратиш в мръсния канал. Другите убийци поне могат да ги осъдят, да лежат в затвора, да изкупят по някакъв начин греха си. А тези жени какво? Лицемерят, правят се на света вода ненапита, лъжат, крият се! Но от Бога и от Неговия съд не могат да се укрият. Защото Той вижда всичко и изпитва съвестта на всекиго. – Адриан по никакъв начин не успя да направи асоциация между тежкия грях на майка си и обърканото от най-ранното му детство душевно състояние. Бай Петър усети това и продължи:

– Ти вярваш, че душата е безсмъртна, нали?

– Да, нали така учи християнството? Тя ще се отдели от тялото при физическата смърт на човека.

– Пръстта ще се върне в земята... а душата ще се върне при Бога, Който я е дал (Екл. 12:7). Така пише в свещените библейски книги. Би било пълна глупост да си мислим, че можем да унищожим човешката душа. Веднъж зачената тя никога не може да престане да съществува.

– Значи аз имам такива женски наклонности, защото първото дете е трябвало да се роди момиче, така ли? – Запита Адриан:

– Не е толкова просто, синко. Душата на човека е част от него още преди раждането. Та нали още преди да се явим на белия свят там вътре в майчината утроба ние се оформяме, и като душа, и като тяло. Има определен момент, в който започва да бие сърцето и такъв, в който може да се регистрира дори мозъчна дейност! И само един невежа или един безумен безбожник би седнал да оспорва, че душата не е със зародиша още в утробата. Една от големите заблуди на съвременната медицина и на жените, които абортират е тази, дето си мислят, че душичката на зародиша отива заедно с него в канала. И как би могло да стане това, когато тя не е материална? Ние вярваме, че при физическата смърт, независимо дали е естествена или не, душата се отделя от тялото. Но абортът, ако и да е убийство, ако и да е лишаване от живот, не е и смърт в пълния смисъл на думата. Нали за да има смърт, трябва да има и раждане? А раждане няма. Тогава, как може да твърдим, че душата ще иде при Бога, след като не е вкусила раждането, след като не е изпитала и нормална смърт?

– Тогава какво?

– Тогава душата на зародиша остава. Тя просто не се отделя от тялото на майката при аборта.

– Но защо? Не може ли Бог да я вземе при себе си?

– Нали когато е създал хората Бог им е казал: “Плодете се и множете се!” (Бит. 1:28), не им е казал “Правете си удоволствието и хвърляйте децата си на кучетата!” Създал ги е, за да живеят, за да се подготвят за безсмъртие. Душата не може да изтече в канала, както може би им се иска на тези жени и на гинеколозите. Тя не може и да се отдели от тялото по нормалния начин, защото това дете, този зародиш все още не е самостоятелен организъм. – Адриан смътно и интуитивно долавяше онова, което искаше да му каже юродивият старец, но го изчака да продължи:

– Този духовен зародиш е създаден за живот. И на това създание му се полага да живее, да ходи по белия свят, да се храни, да учи и да се труди като всички останали хора. И затова, тази духовна същност се прилепва към следващия зародиш заченат в майчината утроба. Но то не го прави съзнателно, не го прави даже инстинктивно. Просто това е начинът да излезе от майчината утроба – единственият естествен път към живота. Това просто е законът, който Бог е вложил в своите създания и който ние хората нямаме никаква власт и сила да променим. – Сега младежът осъзна какво иска да му каже старецът, но му трябваше време да го осмисли:

– Просто към твоето тяло, наред с душата на Адриан, се е прилепила и душата на твоята неродена сестричка. Тази, която майка ти е трябвало да роди, когато е била още деветнадесетгодишна. Нейната душа си носи всички потребности, които има една жена. Тя също иска да обича и да бъде обичана. У нея е заложена и потребността да зачене и роди дете. Именно от там тръгват твоите проблеми. От греха на майка ти, от едно безочливо деяние. Но и на нея тогава не е имало кой да и каже, че е голям грях, че това е убийство. Когато го е направила е била много объркана, съвестта и досега не й дава покой.

– Добре, бай Петре, а ако не се роди друго дете, тогава какво става с тези души, с душите на тези зародиши?

– Ако някои от тези, които са правили аборт се покаят искрено, ако изповядат греха си, Бог може да промисли за тях и да им прости. Но има случаи, при които тези неродени деца започват да им се явяват в сънищата, да предизвикват кошмари. Може тези жени да започнат да чуват гласовете на убитите в утробата им деца, да попаднат в лудницата. Грехът е тежък и носи своите последствия. Затова някои мъже и жени се подлагат на операция за смяна на пола, затова се отдават на различни форми на извратена любов, защото другата душица също иска да има свой живот.

– А за такива като мене няма ли изход? Аз не се съмнявам в нито една твоя дума, но цял живот ли ще водя тази духовна борба, цял живот ли ще нося още една душа? Тя цял живот ли тя ще ме притиска към земята, ще ми налага своите чувства и желания?

– Има изход, синко! Стига да повярваш в Божието всемогъщество! Стига да си убеден, че Той може да ти помогне! Изход има!

– Какво трябва да сторя?

– Помоли се от сърце Бог да прости този грях на майка ти! Може би да не стане от една молитва, може да се наложи да се молиш месец, година или две. Но Бог няма да те остави! Най-добре би било, ако майка ти се покае, ако тя изповяда този смъртен грях. Така ще бъде най-добре за теб. И помни, никога не изпадай в отчаяние или униние! Колкото и да ти е тежко с молитва и вяра в Бога се старай да побеждаваш трудностите! – Младежът чувстваше в себе си такава духовна хармония, каквато не бе изпитвал и в първите дни, когато започна да ходи на църква.

– Може ли пак да дойда?

– Винаги си добре дошъл! Другите като ги карам да работят, мрънкат че ще се изцапат, но ти прежали новите дънки и въпреки, че малко си поел миризмата на овчи тор, ще си отидеш от тук изпълнен с Божия благодат.

– Може ли да разкажа на мама за нашия разговор?

– Не бързай! Трябва да мине време, трябва да я въведеш първо в храма, да добие понятие за това, що е грях пред Бога. Кой знае, може някой ден да ми гостувате двамата. Но трябва време... Имаш ли с какво да се прибереш? Вече е късно, а аз трябва да изведа още веднъж стадото.

– Ще взема такси от селото. Позволи ми преди да тръгна да ти целуна ръка! Нищо че не си свещеник. Ти направи за мен толкова, колкото никой свещеник досега не е правил. – Старецът се усмихна и му позволи да изрази синовната си обич. След това го благослови на ум и проследи с поглед смаляващата се надолу по пътеката фигура. После се върна в колибата, падна на колене пред малкия дървен иконостас с неугасващо кандилце пред него и вдигна ръце към небето:

– Чуй, Боже, молитвата на един грешник! Смили се над твоя раб Адриан и по какъвто начин Ти знаеш, помогни му! – В това време младият човек окрилен слизаше към селото и към спирката на автобуса и подкрепян от молитвата на стареца сякаш се събуждаше за нов живот. Защото бе намерил изход от лабиринта. Той не се сърдеше на никого, просто бе щастлив, че Бог му откри възможност да промени съдбата си и да се освободи от страданието.

неделя, 11 ноември 2007 г.

В храма на Бяла Слатина отбелязват 130 годишнината от Освобождението


Този материал бе изпратен като новина в "Православие България". Отразява не само енорийския живот в родния ми град, но и моменти от неговата история.

На 11 ноември след неделната Литургия християните в белослатинския храм “Света преподобна Параскева” отбелязаха една кръгла годишнина – 130 години от Освобождението на Бяла Слатина от османско владичество.


Българското национално Възраждане дава своите достойни плодове и тук. Семената на организираната революционна дейност са посети от забележитални личности като учителите Филип Симидов /1852 – 1925/ и Никола Джамджиев. В състава на комитета влизат Иванчо Съйнов – председатал, Васил Николчов, Петко Тодоров-Цигаровски Петър Милов, Лукан Тодоров, Иван Каменов, Никола Джамджиев и Цено Маринов. В съзаклятието участва и местния свещеник Марин поп Андреев, който заклева комитета. Според краеведа ст. н. с. Богдан Николов това става на 21 декември 1874 година. Филип Симидов има природната дарба да рисува. Така се създава работилница за фалшиви документи, от които се ползват много български революционери. Същият е нарисувал и едно от знамената на Ботевата чета.

Иванчо Съйнов е етапен куриер по канала за Влашко. Той придружава в техните пътувания апостолите Георги Бенковски, Иваница Данчов, Никола Обретенов, Никола Славков и др. Симидов ги снабдява с фалшиви тескерета.

При разгрома на Ботевата чета /1876 г./ е разкрит и белослатинския революционен комитет. Някои от участниците успяват да се укрият, други са заловени и изпратени на заточение. Иванчо Съйнов и Лукан Тодоров тръгват за Влашко, но Лукан се отбива за малко в родното си село Галиче и там е заловен от турските заптиета. Изпратен е в затвора, където е отровен. Погребан е от баба Тонка Обретенова.

Един от участниците Христо Дръндарски избягва от затвора и се присъединява към българското Опълчение. Той е тежко ранен при епичните сражения на връх Свети Никола, в защита на Шипченския проход и е отчислен от редовете на Опълчението.

Друг опълченец, записал името си в историята на Бяла Слатина е Тодор Шишков /род. 1856 в Тетевен/, който се заселва тук и получава 50 декара земя.

Един поборник който градът не е забравил е Кольо Радев – Черкеза /1850-1927/. Роден е в Бяла Черква и е ученик на Бачо Киро. Рано е принуден да напусне родния си дом и да търси препитание. След дълги скитания минава във Влашко и оттам на 17 май слиза на Козлодуйския бряг заедно с четата на Христо Ботев. След разгрома й е заловен, но успява да избяга. През 1877 година преминава Дунава като преводач на руските войски. В Бяла Слатина той се заселва през 1900 година, създава семейство и се занимава с мелничарство и земеделие.

На 9 ноември /по нов стил/ части от ескадроните на полковник Майендорф влизат в селото и донасят на щиковете си дългоочакваната и бленувана свобода. Населението ги посреща по стар обичай с хляб и сол. Бяла Слатина се развива с бързи темпове, за това много помага и възрожденецът Цани Гинчев. През 1914 година тя става град и дълго време е околийски център.

Православното братство си припомни в кратка беседа делото и подвига на местните будители, възрожденци и участници в борбите за национално Освобождение. Някои от тях са погребани в двора на храма – свещеник Марин поп Андреев, бащата на Иванчо Съйнов – Съйно Илиев, Кольо Радев, свещ. Петър поп Симеонов. Посетени бяха техните гробове и бе произнесена молитва за упокой на душите им.

Вероятно занапред ще има и други инициативи, които да припомнят на жителите на града паметното събитие – юбилеят от изгряването на свободата. Защото, за да бъде истински свободен човек трябва да посее семената на свободата в душата си. А това не може да стане от веднъж, то е дълъг и продължителен процес.

На снимката: гробът на Ботевия четник Кольо Радев - Черкеза, погребан в църковния двор.

четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Аборт

Не знам какво кара хората, без да ме познават, да споделят с мен свои лични неща, свои проблеми, дори тайни, които не биха открили на най-близките си хора. Веднъж една млада жена сподели с мен намерението си да направи аборт. Направих всички възможни словесни усилия да я накарам да си промени решението, но без особен успех. Днес съм сигурен, че тя и до днес съжалява за това. Тогава се яви на бял свят това стихотворение. В първоначалния си вид то имаше заглавието "Грях", но така по-лесно се разбира за какво става въпрос. Благодаря на Пламен Сивов, който го одобри и го публикува в "Православие България"!

В живота ти неканен се явих,
нечакан и незван – порой, стихия,
повикан от болезнения стих,
горчиви истини да ти разкрия.

Ти бе дете самò на кръстопът,
с жестока рана, с болка неприкрита,
и търсеше най-правилния път,
най-вярната посока под звездите.

В живота ти дойдох обнадежден,
с решителност живота да запазя,
понесъл вяра в утрешния ден,
от тежък грях с добро да те предпазя.

Душата си разкрих като на длан,
опитах се надежда в теб да влея,
вода от Извор вечен да ти дам,
и ти да станеш нов човек чрез нея.

Но ето провалих се, закъснях,
и питам се: Защо не ме послуша?
Защо, все пак, извърши този грях?
Та ти не си момиче равнодушно!

Десница крепка исках да подам,
разрухата в душата да поправя,
от своя жизнен опит да ти дам,
отново на крака да те изправя.

Поредна равносметка правя сам,
и сбирам опит – чужда болка жива.
Дали обичаш истински – не знам,
но любовта не може да убива...

Убийството на един свещенослужител или поредното беззаконие на "народния" съд

Руската православна Църква канонизира своите свещенослужители и други християни жертви на комунистическия режим пострадали заради своята принадлежност към Православието. По неизвестни за мен причини, нашите архиереи все още не се решават да направят тази стъпка. А времето минава и има опасност събитията да бъдат забравени. Това ме кара да търся материали за тези новомъченици и да разказвам за техния подвиг. Още повече, че моят дядо също е свещеник репресиран от режима. Знам, че ще дойде време, когато нещата ще се променят, колкото и на някои хора да им се иска това да не става. Именно за това време подготвям тези материали, за времето, когато ръководството на Църквата ще успее да се отърси от страха и от раболепието, от кариеризма и всички останали негативи, които днес отблъскват хората от вярата. Биографичната справка за отец Стефан Георгиев излезе в брой 18 на "Църковен вестник" от 2007 година и след малка редакция в "Православие България". Коментарите под статията в електронното издание ми дават надежда, че моето дело не е глас в пустиня. Дай Боже да е така!
В този вид статията излезе в "Православие България". Илюстрацията "гробокопач" е подбрана от екипа на портала.

Причините, поради които атеистичната власт е избивала свещенослужителите на Българската православна църква, са отдавна установени. За да може да съществува един строй, в който управляват безскрупулни престъпници, хората е трябвало да бъдат откъснати от своите корени, да забравят кои са, да се превърнат в послушни марионетки. Всеки, способен да попречи на това, се е явявал сериозна заплаха за режима и затова е трябвало да бъде премахнат.

В това число влизат представителите на интелигенцията, бизнеса и духовенството. Жертва на безбожните палачи става и свещеникът на село Попица отец Стефан. Искрено съжалявам, че информацията, която събрах за него е толкова малко, но това не намалява величието на неговия подвиг.

Свещеник Стефан Георгиев Стефанов е роден около 1902 година в село Кнежа (днес град в Плевенска област). Родителите му са преселници от Скопско – Македония. Завършва средно духовно образование в Софийската духовна семинария и право в Софийския университет.

За известно време е бил кмет на село Бутан (Врачанско) - около 1928 г. На тази длъжност се проявява като способен и мъдър ръководител. Хората, които го помнят от това време, говорят, че когато му се налагало да говори публично, той никога не четял своите доклади и речи. Притежавал е богата ерудиция и е владеел пет езика.

Въпреки юридическото си образовение, той преоткрива у себе си свещеническото призвание и е ръкоположен за свещеник в село Попица (Врачанско). Хората го познават като добър проповедник, изряден свещенослужител, милосърден и отзивчив християнин. През трийсетте години на ХХ век е бил учител по вероучение в местното основно училище. Тук се проявява и като добър педагог. По времето на построяването на читалището в селото той съдейства с щедри дарения и организационна работа.

По време на деветосептемврийския преврат през 1944 година отец Стефан е един от неудобните за комунистите хора, част от интелигенцията, на която режимът гледа като на сериозна заплаха. На червените интриганти не е трудно да скалъпят фалшиви обвинения и да го изправят пред “народния” съд във Враца. Не са известни мотивите на съда за произнасянето на смъртна присъда. Знае се само, че заедно с него са осъдени кмета на селото – Иван Нинов и бирника – Иван Георгиев. Присъдата – смърт чрез разстрел - е изпълнена на 13 март в местността Бутов дол в района на Враца над тримата осъдени. Смъртният акт е с дата 27.03.1945 година. От устно предание е известно, че единият от осъдените е доубит с кирка, а след това палачите са взели от телата часовник, дрехи и други ценни вещи. Гробът им и досега е неизвестен.

Режимът посяга на имота на свещенослужителя. Синът му Димитър е принуден да откупи отново родната си къща, иззета от червените инквизитори.

Кратката биографична справка е предоставена от близки на свещеника внучката Геновева Димитрова и снахата Вела.

Слава вам будители народни!

Този материал бе написан преди няколко години по повод едно честване на деня на народните будители в родния ми град Бяла Слатина. За съжаление не успяхме да го превърнем в традиция, но може това да се случи в бъдеще. По-късно излезе под формата на диплянка за безплатно разпространение пак в Бяла Слатина, а тази година в навечерието на празника реших да го публикувам и в "ЛитерНет".

Денят на народните будители – първи ноември до неотдавна беше отстранен от националния календар и неоснователно забравен. Този факт би могъл само за пореден път да ни накара да се замислим за нивото на нашето национално самосъзнание и за това, че между нас има хора, склонни с лека ръка да подменят своите духовни ценности.


От историята е известно, че той е отпразнуван за първи път през 1909 г. в град Пловдив, но има сведения, че е отбелязван спонтанно и на други места в страната. Няколко години по-късно започва неговото честване и в София, а през 1922 г. излиза нормативен документ, който го обявява за национален празник. Днес е трудно да кажем защо нашите прадеди са избрали деня на великия покровител на българския народ св. Иван Рилски, за да отбелязват паметта на българските възрожденци, но остава факт смисълът, който са вложили в самото понятие – будител. И днес все още “то се явява мерило за собствената ни съвест и камбанен звън за непростимата ни апатичност”.

Обикновено, когато стане въпрос за народни будители, първото нещо, което изниква в съзнанието на българина, са думите на хилендарския монах Паисий, отправени към поробения български народ: “О, неразумний юроде, поради что ся срамиш да ся наречеш болгарин?”

Тези тежки слова отбелязват началото на един възход в българското национално самосъзнание!... Починът му е последван от стотици радетели за осъзнаването на народа ни като нация, за просвета и духовна култура, за самостойна Църква, за независима държава. Никой не знае точния брой на народните будители, защото не на всички имената са били записани в историята, но са останали дирите от делата им. Едни от тях като д-р Петър Берон, Любен Каравелов, П. Р. Славейков се занимавали с книжовно-просветна дейност, други като Васил Левски, Бачо Киро, Панайот Волов тръгвали в потайна доба, за да основават комитети и да подготвят всеобщо народно въстание.

Някои като Никола Фичев и Захарий Зограф допринесли с изкуството, труда, майсторлъка си, като градели, зографисвали и украсявали храмове. Едни повдигали борбения дух на народа с юнашка песен като Добри Чинтулов, други, като Райна Попгеориева, украсили бойното знаме на въстанието със заветните думи: “Свобода или смърт”. Едни като Васил Априлов и Васил Друмев събирали средства за построяването на училища, други като Филип Тотю, Стефан Караджа, Панайот Хитов грабвали пушките и събирали чети в Балкана, за да леят кръвта на поробителя. Не се знае колко още са помогнали с труд, волни пожертвования, книги, проповед или са дарили за делото най-ценното, което са имали – живота и свободата си.

Историята убедително доказа, че в резултат на техните усилия от малограмотна и неосъзната рая, българският род се превръща в народ, който знае какво иска и как да го постигне – свободна и независима България, с автономна църква, със свой език, просвета и култура.

Ако направим един обстоен оглед на нашето съвремие, ще видим, че и днес страната ни има нужда от хора с будителски дух, които да поддържат със слово и дело будно българското национално самосъзнание, да съхранят нашите духовни ценности и да докажат на идните поколения и на света, че българският народ е достоен, цивилизован и интелигентен, и заслужава своето място като равноправен сред останалите европейски народи.

И днес са нужни хора, които да загърбят личните си интереси и изгода и да дадат всичко, което е по силите им за възраждането на нацията ни. И днес човек може да бъде възрожденец и будител, стига да милее за България и за българското, стига да разбере, че на този свят не всичко се измерва с пари, че духовните богатства нямат цена.

Нека не се оплакваме от времето, в което живеем, от бедността и недоимъка, защото хората, за чието дело споменахме, са живели в много по-тежки времена, но с огнения си дух и ревност за българщината са направили чудеса.

Нека днес възродим техния дух у себе си, да запалим светилото на надеждата в сърцата си и в сърцата на хората около нас.

За да пребъде България днес и през идните векове!