Обикновено за въвеждане на религия в училище масово се заговаря след поредното фрапиращо престъпление, извършено от ученик, или след някой грандиозен скандал. После минава време и всичко утихва, тръгва си по старому и нищо не се променя. Една от причините е, че голяма част от родителите, възпитавани в атеизъм, не желаят децата им да учат религиозно-просветен учебен предмет. Само че това се премълчава и от учителите и от църковните институции и от медиите. Синодът излезе с официално становище, отварят се дискусии, но си оставаме с приказките. Всеки говори за ползата от въвеждане на учебната дисциплина, но много хора лицемерят. В немалка част от случаите, когато ги поканим, да запишат детето си, почват да увъртат. Статията засягаща истинското отношение на една голяма част от родителите към вероучението излезе в електронния бюлетин на "ЛитерНет".В моята педагогическа практика неколкократно ми се е налагало да изнасям открити уроци, свързани с теми от християнството, пред ученици от прогимназиалните класове. С учителката ми от гимназията – госпожа С. Николова, поставихме в часовете по литература теми, свързани със старата българска литература и с цикъла “Под манастирската лоза”. Въпреки че нещата бяха съгласувани с училищното ръководство и бяха представени в образователна форма, имаше реакция от страна на родители – защо в училище занимават децата им с религия.
Покрай нескончаемите дебати – за и против въвеждането на религията като общозадължителен предмет, не зная умишлено или не, се премълчава особеното мнение на една голяма част от родителите. Ако ги анкетират и им зададат въпроса – необходимо ли е учебният предмет да се изучава от всички, много от тях ще дадат утвърдителен отговор. Именно тук трябва да попитаме: доколко той е искрен и доколко наистина отразява тяхното мнение?
Истината излиза наяве, когато любезно ги поканим тяхното дете да изучава предмета и то дори само като свободно избираем. В по-голямата част от случаите получаваме много културен и обоснован отказ. Отказът, разбира се, бива мотивиран и със съответните обективни причини: “Детето е много натоварено”, “ходи на частни уроци”, “нека малко да поотрасне”, “страх ме е да не попадне в някоя секта” и други от този род. Повечето от тях не си правят труда да сондират мнение, да обяснят на децата си за какво става въпрос и да се постараят да ги мотивират в изучаването на християнска религиозно-просветна дисциплина. Има и немалко случаи, при които децата искат да се занимават с учебния предмет, но родителите дават решителен отпор и не ги допускат.
Как тогава да приема, че болшинството родители наистина искат децата да изучават общозадължителен предмет религия, когато практиката показва точно обратното? Гореизложените оправдания всъщност прикриват други причини, продиктувани от светския начин на мислене, свързан с разпространяваната десетилетия наред атеистична доктрина.
Няма да си правя труда да анализирам с подробности изложените оправдания от страна на родителите. Много добре е известно, че подрастващите прекарват една голяма част от свободното си време в компютърни игри, в чатене и други подобни занимания. Така че не са толкова натоварени, колкото се оправдават родителите. Един час по религия седмично с нищо няма да попречи на важните частни уроци. Ако изчакаме децата да пораснат, за да им вменим някакви християнски етични принципи за живота, може да се окаже, че сме безвъзвратно закъснели. Относно оправданието, че децата могат да попаднат в секта: практиката показва, че сектите бележат успех именно сред атеистично възпитаните млади хора и то защото нямат верен ориентир.
А какви всъщност са истинските причини? Години наред на българите им беше казвано, че “религията е опиум за народите”, водеше се атеистична пропаганда, която затвърждаваше в съзнанието светогледа, че да си вярващ, е нещо неестествено, че е форма едва ли не на психическо отклонение. В съзнанието на повечето от тях християнството е отживелица, нещо, което е слязло от историческата сцена, което няма място в живота на съвременния човек, една изпразнена от духовно съдържание традиция и пр. Ето тук се коренят причините за особеното мнение на родителите. Казано с едно изречение: по-голямата част от тях не искат да възпитават децата си в християнски добродетели.
Между тях има и такива, които учат своите деца, че са нещо повече от другите, че трябва да прогресират по нечестен път, пречейки на околните и за тяхна сметка. Други родители се страхуват да не се подиграят на децата им техните другарчета, възпитавани в атеизъм. Всъщност, в интерес на истината, има и подобни случаи. Трети родители се притесняват, като възпитават децата си да бъдат по-морални, те да не станат жертва на другите, да не бъдат подхвърляни и мачкани при реализацията им в живота.
Тук не искам да кажа, че няма и такива, които се опитват да вменяват положителни нравствени критерии на своите деца, но с напредването на възрастта, нерядко губят авторитета си и усилията им търпят провал. Това се получава от липсата на неоспорим авторитет, който да стои над родителския и да го утвърждава.
В едно от своите слова, изказани “с болка и любов за съвременния човек”, старецът Паисий Светогорец казва, че светския начин на мислене е болест, светския начин на живот също. Наблюдавайки отношенията между родители и деца, между родители и образователна система, между учениците помежду им, виждам колко е прав този мъдър монах. Там, където християнството и Бога отсъстват, много скоро се появяват идолите. Там, където липсват нравствените критерии, влизат в сила нравствените компромиси.
Общоизвестно е, че в една голяма част от случаите родителите абдикират от задълженията си и ги прехвърлят на учителите. В същото време, вероятно от страх учителският авторитет да не измести техния, не пропускат да критикуват и оплюват педагозите и да настройват децата си против тях. В крайна сметка училището губи авторитета си, родителите не успяват да си извоюват такъв и децата стават неконтролируеми. Възпитават ги улицата, телевизията и интернет. Последствията от това са общоизвестни. Те могат да започнат от постоянно нарушаване на училищната дисциплина и слаб успех, и да стигнат до проституция, наркомания и дори убийство.
Светският начин на мислене и високото самочувствие на голяма част от родителите водят до изказвания от типа на: “Хайде бе, тия даскали ще ми кажат как да си възпитавам детето! Това дете си е мое и както си искам, така ще го възпитавам!” В духовен план то много се доближава до думите на Иван Грозни: “Я тебе создал, я тебя и убью!”, преди да посегне на живота на сина си. Ако погледнем реално и обективно, последиците от възпитание в дух на атеизъм, на незачитане на никакви авторитети, водят до духовна и нравствена гибел. Практиката също убедително доказва докъде стига един възпитан по подобен модел млад човек. Перспективите не са малко, но са все негативни. Като се почне от обикновеното лентяйство и търсене на лекия начин на живот, и се стигне до редиците на организираната престъпност. Знаем, че духовната смърт настъпва бавно и постепенно, така че смятам направеното по-горе сравнение с думите на Иван Грозни за напълно уместно.
Парадокс е, че съвременните родители смятат за много по-нормално децата им да се бият в училище, да водят полов живот в VІ клас, да пробват марихуана в VІІІ клас, да скитат по улици и дискотеки след полунощ, отколкото да бъдат възпитани в християнски дух. Не по-малко странен парадокс е, че в случаите при които децата сами търсят благодатния духовен живот на Православието, техните родители се стараят да ги откъснат от него. За тях е по-нормално, подрастващите да са роби на страстите и пороците отколкото смирени раби Христови. Не мога да изброя всички компромиси, които са склонни да допуснат родителите, увлечени от светския начин на мислене. Понякога компромис се явява дори заниженият родителски контрол. Интимните връзки на подрастващите в гимназията, получили благословията на родителите, нерядко приключват с аборт, с депресия, с нежелана бременност и прекъсване на образованието. Тук родителите често забравят своята собствена вина и са готови да обвинят целия свят. В една голяма част от случаите виновни излизат отново учителите. Това е само един от възможните компромиси, но не бих искал да се спирам върху всички останали.
Много странен куриоз се получава, когато за своите грешки и пропуски родителите обвиняват Църквата. Защо тя не била научила детето им на християнски морал, та то станало наркоман? Брех, да му се не види! Ами как Църквата да стигне до тяхното дете, че да го възпита и да му вмени нравствени критерии за живота, когато родителите го пазят от нея като от чума? Когато получат справедливия отговор, че вината не е нито в училището, нито в Църквата, те стигат до мъдрия извод: “Такива са времената”.
Явно тези хора забравят, че за да бъдат времената такива и те с нещичко са допринесли за това. Сигурен съм, че ако родителите подемат кампания за въвеждане на задължително обучение по религия в училище, институциите ще се съобразят с тяхното мнение. Бих попитал: колко инициативни родителски комитети са подели кампания, да се забранят детските дискотеки? Аз поне не съм чувал нещо подобно. А колко родителски комитети и неправителствени организации са се опитали да издействат забрана за порно по телевизионните канали или за ограничаване на достъпа до порнография в LAN мрежата. За родителите това е нормално. И защо да не е, след като нерядко и те с охота ползват някои от тези светски “благини”? Е, как тогава да искаме децата им да растат възпитани в християнски нравствени ценности? И кой да ги възпита?
Да, светският начин на мислене наистина е болест, болест на душата, болест на обществото, болест на семейството, болест, проникнала до мозъка на костите. Потърпевши от нея сме всички, но на първо място децата – бъдещето на нацията.
Разбира се, има и немалко родители, които съзнават необходимостта от християнско възпитание на децата им, от духовни и нравствени ценности и се стараят да им ги вменяват от най-ранна възраст. За съжаление, на фона на общото безбожие, техният процент е крайно недостатъчен. И все пак ние сме благодарни, че ги има и дай Боже, в бъдеще да станат повече!
Накрая бих искал да помоля родителите, на които всъщност посветих тази статия, когато ги попитат искат ли всички деца да учат религия, да не лицемерят, а откровено да отговорят това, което мислят! Същото се отнася и за случаите, когато става въпрос за тяхното собствено дете. По-добре би било, отколкото да лъжат и да си търсят обективни причини, като тази, че детето им може да попадне в някоя секта. Личните религиозни убеждения и атеизъм не би трябвало да бъдат пречка за въвеждатето на предмет с религиозно-просветна насоченост. Просто защото именно атеизмът ни докара до тази духовна, нравствена и икономическа национална криза. И тъй като отдавна се е изчерпал като духовно съдържание, той не може по никакъв начин да помогне за нейното преодоляване.
Ние живеем с надеждата, че нашите деца ще преобразят света около себе си и ще го направят по-добър. Но ако наистина искаме това да стане, трябва да ги подготвим още от сега за това, а не да ги вкарваме от рано в духовната пустош и нравствената безпътица. Сами виждаме, че нашето поколение е безсилно да се отърси от своето минало и то именно защото израсна в лъжи и атеизъм. И ако искаме следващото поколение да бъде различно, трябва да му дадем възможността да избира. Да избира между добро и зло, между светлина и тъмнина, между християнство и безбожие, за да може то да изгради една нова, по-хубава и по-различна България.
Покрай нескончаемите дебати – за и против въвеждането на религията като общозадължителен предмет, не зная умишлено или не, се премълчава особеното мнение на една голяма част от родителите. Ако ги анкетират и им зададат въпроса – необходимо ли е учебният предмет да се изучава от всички, много от тях ще дадат утвърдителен отговор. Именно тук трябва да попитаме: доколко той е искрен и доколко наистина отразява тяхното мнение?
Истината излиза наяве, когато любезно ги поканим тяхното дете да изучава предмета и то дори само като свободно избираем. В по-голямата част от случаите получаваме много културен и обоснован отказ. Отказът, разбира се, бива мотивиран и със съответните обективни причини: “Детето е много натоварено”, “ходи на частни уроци”, “нека малко да поотрасне”, “страх ме е да не попадне в някоя секта” и други от този род. Повечето от тях не си правят труда да сондират мнение, да обяснят на децата си за какво става въпрос и да се постараят да ги мотивират в изучаването на християнска религиозно-просветна дисциплина. Има и немалко случаи, при които децата искат да се занимават с учебния предмет, но родителите дават решителен отпор и не ги допускат.
Как тогава да приема, че болшинството родители наистина искат децата да изучават общозадължителен предмет религия, когато практиката показва точно обратното? Гореизложените оправдания всъщност прикриват други причини, продиктувани от светския начин на мислене, свързан с разпространяваната десетилетия наред атеистична доктрина.
Няма да си правя труда да анализирам с подробности изложените оправдания от страна на родителите. Много добре е известно, че подрастващите прекарват една голяма част от свободното си време в компютърни игри, в чатене и други подобни занимания. Така че не са толкова натоварени, колкото се оправдават родителите. Един час по религия седмично с нищо няма да попречи на важните частни уроци. Ако изчакаме децата да пораснат, за да им вменим някакви християнски етични принципи за живота, може да се окаже, че сме безвъзвратно закъснели. Относно оправданието, че децата могат да попаднат в секта: практиката показва, че сектите бележат успех именно сред атеистично възпитаните млади хора и то защото нямат верен ориентир.
А какви всъщност са истинските причини? Години наред на българите им беше казвано, че “религията е опиум за народите”, водеше се атеистична пропаганда, която затвърждаваше в съзнанието светогледа, че да си вярващ, е нещо неестествено, че е форма едва ли не на психическо отклонение. В съзнанието на повечето от тях християнството е отживелица, нещо, което е слязло от историческата сцена, което няма място в живота на съвременния човек, една изпразнена от духовно съдържание традиция и пр. Ето тук се коренят причините за особеното мнение на родителите. Казано с едно изречение: по-голямата част от тях не искат да възпитават децата си в християнски добродетели.
Между тях има и такива, които учат своите деца, че са нещо повече от другите, че трябва да прогресират по нечестен път, пречейки на околните и за тяхна сметка. Други родители се страхуват да не се подиграят на децата им техните другарчета, възпитавани в атеизъм. Всъщност, в интерес на истината, има и подобни случаи. Трети родители се притесняват, като възпитават децата си да бъдат по-морални, те да не станат жертва на другите, да не бъдат подхвърляни и мачкани при реализацията им в живота.
Тук не искам да кажа, че няма и такива, които се опитват да вменяват положителни нравствени критерии на своите деца, но с напредването на възрастта, нерядко губят авторитета си и усилията им търпят провал. Това се получава от липсата на неоспорим авторитет, който да стои над родителския и да го утвърждава.
В едно от своите слова, изказани “с болка и любов за съвременния човек”, старецът Паисий Светогорец казва, че светския начин на мислене е болест, светския начин на живот също. Наблюдавайки отношенията между родители и деца, между родители и образователна система, между учениците помежду им, виждам колко е прав този мъдър монах. Там, където християнството и Бога отсъстват, много скоро се появяват идолите. Там, където липсват нравствените критерии, влизат в сила нравствените компромиси.
Общоизвестно е, че в една голяма част от случаите родителите абдикират от задълженията си и ги прехвърлят на учителите. В същото време, вероятно от страх учителският авторитет да не измести техния, не пропускат да критикуват и оплюват педагозите и да настройват децата си против тях. В крайна сметка училището губи авторитета си, родителите не успяват да си извоюват такъв и децата стават неконтролируеми. Възпитават ги улицата, телевизията и интернет. Последствията от това са общоизвестни. Те могат да започнат от постоянно нарушаване на училищната дисциплина и слаб успех, и да стигнат до проституция, наркомания и дори убийство.
Светският начин на мислене и високото самочувствие на голяма част от родителите водят до изказвания от типа на: “Хайде бе, тия даскали ще ми кажат как да си възпитавам детето! Това дете си е мое и както си искам, така ще го възпитавам!” В духовен план то много се доближава до думите на Иван Грозни: “Я тебе создал, я тебя и убью!”, преди да посегне на живота на сина си. Ако погледнем реално и обективно, последиците от възпитание в дух на атеизъм, на незачитане на никакви авторитети, водят до духовна и нравствена гибел. Практиката също убедително доказва докъде стига един възпитан по подобен модел млад човек. Перспективите не са малко, но са все негативни. Като се почне от обикновеното лентяйство и търсене на лекия начин на живот, и се стигне до редиците на организираната престъпност. Знаем, че духовната смърт настъпва бавно и постепенно, така че смятам направеното по-горе сравнение с думите на Иван Грозни за напълно уместно.
Парадокс е, че съвременните родители смятат за много по-нормално децата им да се бият в училище, да водят полов живот в VІ клас, да пробват марихуана в VІІІ клас, да скитат по улици и дискотеки след полунощ, отколкото да бъдат възпитани в християнски дух. Не по-малко странен парадокс е, че в случаите при които децата сами търсят благодатния духовен живот на Православието, техните родители се стараят да ги откъснат от него. За тях е по-нормално, подрастващите да са роби на страстите и пороците отколкото смирени раби Христови. Не мога да изброя всички компромиси, които са склонни да допуснат родителите, увлечени от светския начин на мислене. Понякога компромис се явява дори заниженият родителски контрол. Интимните връзки на подрастващите в гимназията, получили благословията на родителите, нерядко приключват с аборт, с депресия, с нежелана бременност и прекъсване на образованието. Тук родителите често забравят своята собствена вина и са готови да обвинят целия свят. В една голяма част от случаите виновни излизат отново учителите. Това е само един от възможните компромиси, но не бих искал да се спирам върху всички останали.
Много странен куриоз се получава, когато за своите грешки и пропуски родителите обвиняват Църквата. Защо тя не била научила детето им на християнски морал, та то станало наркоман? Брех, да му се не види! Ами как Църквата да стигне до тяхното дете, че да го възпита и да му вмени нравствени критерии за живота, когато родителите го пазят от нея като от чума? Когато получат справедливия отговор, че вината не е нито в училището, нито в Църквата, те стигат до мъдрия извод: “Такива са времената”.
Явно тези хора забравят, че за да бъдат времената такива и те с нещичко са допринесли за това. Сигурен съм, че ако родителите подемат кампания за въвеждане на задължително обучение по религия в училище, институциите ще се съобразят с тяхното мнение. Бих попитал: колко инициативни родителски комитети са подели кампания, да се забранят детските дискотеки? Аз поне не съм чувал нещо подобно. А колко родителски комитети и неправителствени организации са се опитали да издействат забрана за порно по телевизионните канали или за ограничаване на достъпа до порнография в LAN мрежата. За родителите това е нормално. И защо да не е, след като нерядко и те с охота ползват някои от тези светски “благини”? Е, как тогава да искаме децата им да растат възпитани в християнски нравствени ценности? И кой да ги възпита?
Да, светският начин на мислене наистина е болест, болест на душата, болест на обществото, болест на семейството, болест, проникнала до мозъка на костите. Потърпевши от нея сме всички, но на първо място децата – бъдещето на нацията.
Разбира се, има и немалко родители, които съзнават необходимостта от християнско възпитание на децата им, от духовни и нравствени ценности и се стараят да им ги вменяват от най-ранна възраст. За съжаление, на фона на общото безбожие, техният процент е крайно недостатъчен. И все пак ние сме благодарни, че ги има и дай Боже, в бъдеще да станат повече!
Накрая бих искал да помоля родителите, на които всъщност посветих тази статия, когато ги попитат искат ли всички деца да учат религия, да не лицемерят, а откровено да отговорят това, което мислят! Същото се отнася и за случаите, когато става въпрос за тяхното собствено дете. По-добре би било, отколкото да лъжат и да си търсят обективни причини, като тази, че детето им може да попадне в някоя секта. Личните религиозни убеждения и атеизъм не би трябвало да бъдат пречка за въвеждатето на предмет с религиозно-просветна насоченост. Просто защото именно атеизмът ни докара до тази духовна, нравствена и икономическа национална криза. И тъй като отдавна се е изчерпал като духовно съдържание, той не може по никакъв начин да помогне за нейното преодоляване.
Ние живеем с надеждата, че нашите деца ще преобразят света около себе си и ще го направят по-добър. Но ако наистина искаме това да стане, трябва да ги подготвим още от сега за това, а не да ги вкарваме от рано в духовната пустош и нравствената безпътица. Сами виждаме, че нашето поколение е безсилно да се отърси от своето минало и то именно защото израсна в лъжи и атеизъм. И ако искаме следващото поколение да бъде различно, трябва да му дадем възможността да избира. Да избира между добро и зло, между светлина и тъмнина, между християнство и безбожие, за да може то да изгради една нова, по-хубава и по-различна България.
