петък, 23 януари 2009 г.

На забравените

Не зная дали има духовна институция подобна на нашата Българска Православна Църква. Управлявана и до днес от атеисти, които тънат в борба за власт и материални придобивки, тя се опитва да оцелява благодарение на усилията на обикновените християни и доблестни свещеници, много от които живеят в бедност и недоимък. Как бих могъл да очаквам от епископи безбожници да канонизират убитите от комунистическия режим свещенослужители. Просто и дума не би могло да става за това. Стихотворението излезе на страниците на Моята библиотека.

За тях няма писани служби в Минея,
и никой не знай где костите им тлеят.
И само малцина по-възрастни хора
за техния подвиг със страх още спомнят.
Добри християни и хора изрядни,
за своята вяра готови да паднат.
Властта им казала: „Дойде часът!“
И ги предала на затвор и на съд.
На черните властници зли атеисти
престъпна се сторила вярата чиста.
Достойни свещеници и архимандрити
избили без съд и присъда в горите.
Но светлия подвиг на тез християни
в затвора измъчвани и бити с тояги,
за който малцина от нас днес си спомнят,
е все пак оставил следа във историята.
И макар, че у нас днес цари атеизъм,
а вярата смята се за фалш и снобизъм,
макар, че децата в пороци отглеждаме,
витае сред хората светла надежда.
Защото всехвалните новомъченици,
на правата вяра горещи светлици
окрилят сърцата сс чутовния подвиг,
и за България денонощно се молят.
И макар да си нямат ни дата, ни служба,
те имат награда неземна заслужена.
И нека там в рая с псалми и песни
за нас се застъпят пред Бога небесни!