Николай Хрелков - забравеният поет

Имаше време, когато Хрелкови стихове се учеха в училище, организираха се чествания в негова памет, имаше награда с негово име. Днес "поетът революционер" е порядъчно забравен и то именно от ония, които най-много се възползваха от неговата поезия. Този материал, който излезе в сайта на "Вестител", едва ли ще промени нещата, но поне си казах каквото имах да казвам.

Имах един кратък период от живота си, през който се препитавах с бащиния ми занаят по строежите. Тогава случаят ме срещна с бригада майстори от село Добромирка. Така и не научих името на нито един, но когато сядахме за малко да починем, винаги намирахме общи теми за разговор. Веднъж подхвърлих на един от тях, че живеят в родното село на Пеньо Пенев. С нескривана гордост той ми разказа, че жителите на селото не са забравили поета строител и дори са съхранили неговата родна къща като музей.

Преди няколко дни минах покрай къщата музей – родна къща на белослатинския поет Николай Хрелков. Още отдалече видях, че прогнилата покривна конструкция от северната страна – откъм улицата не е издържала тежестта на натрупания сняг и е пропаднала. Сега там се вижда една голяма, тъмна дупка. От стрехата висят дъски и минувачите, преценявайки опасността, предпазливо минават по асфалта. За съжаление, децата не могат да направят преценка на ситуацията и се движат по тротоара, минавайки под надвисналата стреха. Част от западната стена е срутена, там покрив отгоре въобще липсва. Днес нарицателното “къща музей Николай Хрелков” се е превърнало в някакъв остатък от миналото.

Напоследък многократно чувах призиви за възстановяването на музея. Проблемът е, че в случая не става въпрос за реставрация и ремонт, а в буквалния смисъл на думата за нов строеж. Докато се опитвах да си издействам разрешение, да публикувам Хрелкови стихове в Интернет, разбрах че има програми, по които могат да бъдат отпуснати средства за възраждане на подобни музеи, за обновяване на музейните сбирки. Но дали някой ще отпусне пари за нов строеж? Трудно ми е да отговоря на този въпрос.

Мога да кажа, че Хрелков, за когото болшнството от гражданите знаят, или малко, или нищо, е част от българската литературна история. Зная, че хората, които години наред използваха неговата поезия, за да прокламират своята идеология, вече се занимават с други, много по-доходоносни дела. Зная и това, че на същите тези, поетът вече не им е нужен. И все пак, той е част от историята на града ни, той е един от нас! Той е отразявал живота около себе си, такъв, какъвто го е чувствал и разбирал!

Малцина са онези, които биха се заровили в пожълтелите и прашни страници, за да четат Хрелков, а има за какво да се замисли човек и над неговите стихове. Има какво да научим от септемврийската му поезия, от стиховете, които отразяват митарствата му из България и Европа. Греши онзи, който си позволява да твърди, че Хрелков е изживял напълно своето време. Неговите стихове отразяват по своеобразен начин онази епоха чрез личното преживяно. Ако те не ни поучат, да не повтаряме грешките, историята много по-трудно ще го направи...

За да бъда докрай откровен, ще кажа, че не съм почитател на неговата поезия. Дали защото сме хора от различни поколения, дали защото сме хора от различни светове? Трудно ми е да определя. И все пак в съзнанието ми са останали първите думи на едно от неговите стихотворения: “Пред моя роден дом столетен дъб расте, аз помня го такъв огромен от дете…”. Значи и мен поетът е успял да ме научи на нещо. Частица от неговия дух се е вклинила някъде в паметта ми и не ми позволява да го забравя. Това още веднъж ме кара да мисля, че той има своето достойно и заслужено място в историята на българската литература и че ние – неговите съграждани, не трябва да позволяваме да бъде забравен.

Мисълта ми пак се връща към къщата музей или по-точно към съборетината, която представлява тя в момента. Нейното повторно построяване иска много средства. Поддръжката на един музей, до голяма степен, зависи от интереса към музейната сбирка, от посещаемостта. Тя изисква средства за ток, отопление и други текущи разходи. Необходими са и средства за трудово възнаграждение на квалифицирания персонал, който да посреща посетителите и да ги въвежда в духовния мир на поета с неспокойна душа.

Ако трябва да бъдем реалисти, интересът към личността и творчеството на Николай Хрелков в момента е замрял. Зная, че най-ценното, което един творец оставя след себе си е неговото писмено наследство. Зная и това, че по-голямата част от документите, книгите, албумите със снимки са съхранени. Ако за повторното построяване на къщата музей са нужни десетки хиляди левове, то много по-малко ще са необходими, за подреждането на една скромна експозиция някъде из стаите на читалищния комплекс. За целта може да се ползва и някоя друга обществена сграда, която позволява това. Снимки, копия от факсимилета, книги, рисунки това е, което най-красноречиво може да представи един творец. Питам се: какво ни пречи да го направим, да спретнем една такава ескпозиция? Така, всеки път, когато разглеждат галерията в читалищния комплекс, учениците ще могат да посетят и музейната сбирка. Когато дойдат високопоставени гости, ще могат да се запознаят с личността на един от най-известните белослатински поети, преводач на руска класика, част от творческата интелигенция на България.

Всъщност, щях да се радвам, ако музеят беше съхранен, ако беше запазил автентичния си вид. Бих се радвал и ако се намерят средства за въстановяването му. Но поне засега реалността е друга. Днес дъбът, който трябваше да говори заради поета, вече е един прогризан от дървоядите дънер. Бюстът му, поставен в едно тихо кътче на парка, е нацапан със зелена боя и облепен със стикери. Статуята сякаш задава мълчалив въпрос към минувачите: С какво съм заслужил това поругание? А отговор трябва да дадем всички ние...

Заплашително надвисналата над улицата стреха.

Срутената западна стена също заплашва да падне в съседния двор.

Да запалим факела в сърцата си!

И тази година вечерта на 18-ти февруари беше проведено традиционното факелно шествие, организирано от НК "Родолюбие". Направи ми впечатление, че имаше много млади хора, че бяха ентусиазирани, че не бяха дошли за шоу или за атракция. Зарадвах се и написах този материал за сайта на общинския вестник "Вестител".

Събрахме се. И тази година дойдохме, за да съхраним традицията, да понесем светлината, за да покажем, че в този град има и будни хора, които милеят за Отечеството.

Когато пристигнах при шадравана, бях много приятно изненадан, да видя толкова млади хора, да видя бъдещето на нацията, дошло да уважи паметта на Апостола. Винаги съм смятал, че голямото преимущество на това факелно шествие е в това, че участниците в него се събират спонтанно. Имаше време, когато ни караха да манифестираме, да издигаме в култ личности със съмнителни исторически заслуги. Тогава всичко правехме по задължение. Човек не може да обича по задължение. Ето в това е голямата разлика...

Шествието потегли през центъра на града, през опустялата главна улица. Факлите хвърляха отблясъци по стените на сградите, по рехавия сняг, по лицата на факлоносците. Някой се опита да запее: “Върви народе възродени!” Към него се присъединиха се и други. Нестройно, плахо, но от сърце. Запитах се: тази песен не трябва ли да звучи по майските културни празници? Но разбрах, че тези млади хора имат правото да я запеят и днес. Защото този призив към заспалия град: “Върви!” значи: събуди се, излез от апатията, стани и тръгни след нас, тръгни след светлината! Вземи пример от нашата искрена младост и ни последвай! Защото ние излязохме, за да те събудим! Последваха и откъси от други патриотични песни. Всеки изпя толкова, колкото му позволяваха силите и гласовите възможности. Но всичко беше спонтанно и от сърце. Нямаше сценарий, нямаше наложени правила, нямаше някой, който да издава команди. Имаше вяра, имаше надежда, имаше блясък в очите, имаше светлина. Светлината ни водеше към паметника на една от най-светлите личности. За да слеем нашата светлина с неговата и да запалим заедно факела на надеждата, надеждата, че България ще стане такава, каквато я виждаше Левски в мечтите си! За да имаме бъдеще! Защото ние сме бъдещето на нацията...

Един млад човек – Светослав Цветанов прочете едно кратко слово пред каменния бюст под трептящата светлина. Може би то не блестеше с витиеват стил и красиви слова, но бе излязло дълбоко от сърцето му и той бе вложил в него цялата си любов и признателност към “най-свидния син на България”. И то бе изпълнено с духовна светлина и бе отправено към сърцата на десетките млади хора, събрани пред паметника.

Погледнах лицето на Левски, огряно от светлината на факлите. Макар да знам, че той не е светец, аз се обърнах към него: Научи ни, Апостоле! Запали факела в сърцата ни, Дяконе! Научи ни да обичаме, така, както ти обичаше! Научи ни да се жертваме така, както ти се пожертва! Защото днес точно такива млади хора са нужни на България – хора, които носят светлина и то не само с факел в ръката, но истинска неугасима духовна светлина, извираща от сърцето! За да пребъде България!

ОУ Васил Левски, Еница - участие в общинската конференция в Кнежа

Този материал е публикуван в блога на ОУ "Васил Левски", с. Еница, обл. Плевен. Там работих една година като учител по ИКТ. Имам и добри и недотам добри спомени. Публикувам материала със задна дата. Понеже съм си направил труда да го създам, затова го качвам и тук. След като аз напуснах, вече никой не поддържа блога. Тук е отразено и това, че съм получил втора награда. Колегата Петров успя да се класира и областно, а и на национално ниво.

Йосиф Петров получава наградата си от директора на училището в присъствието на целия колектив.

На 15 февруари 2008 година, в Кнежа се проведе общинската конференция: "Училището - желана територия за ученика". Нашето училище взе участие с три доклада, от които два бяха класирани на първо и второ място.
Тази година бяха представени общо седемнайсет доклада. Освен опита на учителите и уроците имаше представяне опит от инвънкласна дейност - празникът Хелуин, както и опита на педагози от полуинтернатна група. Бяха представени ефектни презентации приложими в обучанието по информационни технологии. Някои училища представиха себе си и приоритетите заложени в учебно-възпитателния процес. Имаше и краеведчаска презентация свързана с миналото и забележителностите на град Кнежа. Участие взеха и детски градини. Присъствието беше ползотворно, участниците обмениха ценен опит.
Както вече бе споменато, ОУ "Васил Левски", с. Еница взе участие в конференцията с три презентации. Методическото обединение на началните учители разработи презентация на тема: „Основни ценности в нравствената система на ромския етнос – опознаване и разбиране чрез извънкласните форми на обучение. СИП - Фолклор на етносите – ромски фолклор”. Темата бе окачествена от журито като актуална и събуди интереса на аудиторията. Докладът бе представен от преподавателите Катя Дочева и Бисерка Иванова.

Слайд с изображение от презентацията на Й. Петров представяща мрачните бедняшки квартали

Изключително висока оценка получи докладът на преподавателя по български език и литература Йосиф Петров: "Иновационни методи в урока по литература - VІІІ клас "Зимни верери" - картини на страданието. Символи и реалност". Урокът презентация получи първа награда.

Слайд с изображение от презентацията за сътворението на света разработена от Ц. Диковски

С жив интерес бе посрещнат и докладът на преподавателя по ИКТ Цветан Диковски: „Представяне сътворението на света в урок за СИП - Религия II-IV клас”. Разработката получи добри отзиви от журито за техническо изпълнение и спечели втора награда.

Слайд от презентацията за ценностите на ромския етнос разработена от методическото обединение на началните учители. Въпреки че не бе класирана, тя също е изработена старателно и има своите качества.

Сретение Господне - споменът за паметната среща

Този материал, освен че разказва за единият от големите Господски празници, прави опит за един историко-критичен разбор на преданието свързано с древния превод на Стария Завет - Септуагинта. Подробните изследвания на текста карат изследователите да се съмняват в това, че преводът е правен по едно и също време и от един преводачески колектив. Все пак, както отбелязва проф. Марковски, това е велико за времето си постижение, да бъде преведена по този начин цялата свещена книжнина на един народ. В по-късни времена един от най-авторитетните преводи е този на Ориген, който стъпва върху тримата преводачи Акила, Симах и Теодотион. За съжаление от него са запазени само фрагменти. Всъщност тези бележки са допълнителни пояснения, които липсват в статията. Тя просто подчертава откъде идва голямото значение на Сретение Господне като празник. За тези които проявяват интерес пълният текст е на страницата на "Вестител".

Сретение Господне (2 февруари) се смята за един от големите християнски празници. За него е известно, че Църквата го празнува още от дълбока древност. Той припомня за деня, в който Иисус Христос е представен от света Богородица и Своя настойник Йосиф в Йерусалимския храм. Според изискванията на древния старозаветен Закон, получен чрез Мойсей, всяко първородно от мъжки пол е трябвало да бъде представяно в храма и откупувано чрез жертвоприношение /Изх. 34:19,20/. Тази традиция е установена от деня, в който ангелът умъртвява египетските първородни и юдеите са освободени от плен. За по-заможните членове на еврейското общество се е полагало агне, а бедните, които не са можели да си го позволят, са принасяли гургулица или два гълъба.

Когато семейството пристига при храма, близо до входа ги посреща един праведен мъж на име Симеон, на когото е предсказано от Светия Дух, че няма да напусне този свят преди да види с очите си очаквания от еврейския народ Месия. Той поема на ръце Младенеца и вдига поглед към небето: “Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си с миром, защото очите ми видяха Твоето спасение, което си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля!”.

Света Дева Мария и праведния Йосиф са безкрайно изненадани от тези думи. Праведният Симеон ги благославя и се обръща към Божията Майка: “Ето, Този лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, и на самата тебе меч ще прониже душата, за да се открият мислите на много сърца” /Лука 2:25-35/. По този начин боговдъхновеният човек предсказва големите противоречия, които ще предизвика между евреите новият закон на любовта, даден от Спасителя, и проповедта Му, която утвърждава този закон. Тук се съзира и пророчеството за страданията на Дева Мария пред кръста, на който ще види своя Син охулен и разпнат. За Христос и за Неговите месианско достойнство пророчества и Анна дъщеря Фануилова, която след своето овдовяване прекарва остатъка от живота си при храма в очакване на Помазаника.

Тук се реализира срещата между двама от последните старозаветни пророци и Подателя на Новия Завет. Именно това е значението на старославянската дума “сретение” – среща. Известно е, че самият Христос носи в пълнота благодатта на пророческото служение. Този вид дарби не отпадат с настъпването на новозаветното време, но се променя тяхната цел. Освен изобличението, нравственото поучение и предсказването на бъдещето, при новозаветните пророци се проявява благовестието, че Месията Христос е дошъл и е извършил Своето изкупително дело. Затова двамата пророци – Симеон и Анна, както и св. Йоан Кръстител се явяват нещо като граница между старозаветното и новозаветното пророчество.

Според едно благочестиво предание праведният Симеон е бил един от седемдесет и двамата тълкуватели, които са взели участие в превода на Стария Завет на гръцки език. Според преданието той е превеждал книгата на пророк Исаия и когато стигнал до текста “ето Девица ще зачене и ще роди Син” /Ис. 7:14/ не повярвал на написаното и поискал да поправи думата “девица”. Тогава му се явил ангел, който го спрял и му казал нищо да не поправя, защото написаното е вярно. Освен това му било предсказано, че няма да вкуси смърт, докато не види изпълнението на това пророчество.

От историческа гледна точка, обаче това се разминава с действителността, въпреки че за такава преводаческа работа свидетелстват в трудовете си Йосиф Флавий и Филон Александрийски. Не се намират автентични доказателства, които да доказват, че Птолемей Филаделф /285 – 247 г. пр. Хр./ е организирал такъв превод за нуждите на Александрийската библиотека. Всъщност от превод на тези книги са се нуждаели преди всичко евреите, обитаващи Александрия. Със сигурност хора между тях са се заели да преведат старозаветните книги, защото са били по-добре запознати с гръцкия език от онези книжовници, които по това време живеят в Палестина. Освен това Димитрий Фалерий – библиотекарят, за който се твърди, че е инициатор на превода е служил при бащата на Филаделф – Птолемей І Сотер /305 – 285 г. пр. Хр./.

Различията в стила на преведените книги показва, че Александрийският превод известен още като Септуагинта* не е правен нито от един колектив, нито по едно и също време. Въпросната книга на пророк Исаия, заедно с други пророчески книги всъщност е преведена някъде около 200 г. пр. Хр. Вероятно ако е имало някакъв преводачески колектив, той е превел основно първите пет книги от Стария Завет известни като Тора или Закон. В Талмуда се твърди, че тези преводачи са били петима на брой. С напредването на християнската проповед Септуагинта изгубва своето значение за еврейската общност, защото в своите трудове и апологии древните църковни писатели цитират именно този превод. Така Александрийския превод придобива по-голямо значение за християните, а евреите дори го отхвърлят.

Явно праведният Симеон Богоприемец не е бил участник в преводачески колектив, но това съвсем не омаловажава значението на този голям християнски празник. Представянето в храма и принасянето на жертва е било едно от най-важните събития в живота на един еврейски младенец наравно с обрязването, извършвано на осмия ден. Тук това празнично събитие се подсилва от паметната среща с двамата пророци, които първо разпознават в Младенеца Месията и изказват предсказания за Неговата мисия и страданията на Божията Майка. Това все пак спестява на праведника около двеста години земни страдания в очакване на Спасителя, приписани му от преданието. Със сигурност св. Симеон може да бъде наречен пророк и това, че не е преводач на Стария Завет не омаловажава значението на срещата. Защото тя наистина има своя исторически характер и една от основните й цели е да покаже на присъстващите в храма, че Спасителя на света вече е дошъл. _____________________________________________________________

*Septuaginta (лат.) – произлиза от броя на преводачите 70, респ. 72 души

Свети мъченик Трифон между християнството, атеизма и фолклора

Тъй като отговарям за материалите за християнските празници в общинския вестник се старая да избегна чисто информационния подход към събитията. Този материал е посветен на празника на свети мъченик Трифон. Той излезе и в сайта и на хартиения носител. Нека по неговите молитви Господ помилва всички!

Вероятно много хора несъзнателно ще пропуснат на първи февруари празника на свети мъченик Трифон, просто защото за тях този светия се чества на четиринадесети. Една от причините за това е календарната реформа, която изравни богослужебния календар със светския. Много пъти мои познати са ми казвали: “Вие объркахте хората като сменихте календара и те сега не знаят на коя дата да празнуват”. Обикновено обвиненията идват от такива, които никога не съм виждал на църква. Как ли биха могли да знаят, че лично аз нямам никакво участие в смяната на календарния стил и че когато това е сторено съм бил в пеленаческа възраст? Случвало ми се е да поздравя някого по случай някой празник и той да ми каже: “О, ама аз сега не го празнувам, аз го правя по старому!” Тези изказвания ясно показват, че нашите съвременници са далече не само от благодатно-спасителното учение на Църквата, но дори от нещо съвсем елементарно – времето, по което да посрещнат един или друг празник, та дори и собствения си имен ден.

Практиката на изравняването на църковния със светския календар не е новост, измислена от епископите на Българската православна Църква. Не е и приоритет единствено на Католическата Църква. Реформата е прокарана в края на 1968 година, но преди това тя е осъществена в Еладската и Румънската поместни православни църкви. Промяната има своето основание и то е, че старият (известен като Юлиянски) календар е неточен. На онези, които редовно посещават църковните служби е било нужно малко време да се адаптират и повечето успяват.

Атеистичният режим години наред държи хората далече от храмовете, ограничава издаването на литература, прокламира “научен” атеизъм. Забелязва се един стремеж на различни етнографи, културолози и други научни и не дотам кадри да търсят в християнските празници само фолклора и езическите обреди. Така те от празници, свързани с духовно-благодатния живот на Църквата, се превърнаха в “мечкин ден”, “бабин ден” и прочее. Атеистите се постараха да превърнат сонма от светии на Църквата, от личности, просияли с духовен подвиг, в един езически пантеон от митични същества измислени от суеверния заблуден народ. Само фолклорни народни или авторски умотворения можеха да бъдат издавани през ония години, когато партийни и комсомолски функционери ходеха и записваха кой посещава храма, за да го заплашват с уволнение от работа или с изключване от училище. Така подменяйки истината с лъжа те научиха българина на нещо, което мога да окачествя като езичество скрито под името на християнството. Вместо с посещение на празничната Литургия, със спазване на пости, с четене на духовна литература и въобще занимания, водещи към духовно и нравствено възрастване, българинът свързва празниците с отрупани маси, с жертвени кланета на агнета и прасета, с боядисани яйца и пр. Ние съвсем не искаме да отричаме някои елементи, които народът ни е прибавил към някой празник, за да го направи по-тържествен. Жалкото е обаче, че повечето гледат основно на тези второстепенни неща и се ограничават само с тях. Така се получава едно изместване на истинската, исконната същност на християнството и то целенасочено е заменено с езичество. Това е валидно и за празника на св. мъченик Трифон. Лепнаха му прозвището Трифон Зарезан и с охота разказваха някакво невежо предание, как Трифон си бил отрязал носа с лозарската ножица.

Не мога да продължа без да кажа няколко думи за истинския християнски светец. Той е роден около 225 година в село Комсада, намиращо се в Мала Азия. По това време над Римската империя властва император Гордиян (238 – 244), който не преследва християнството. Заради своята искрена и чиста вяра Трифон още в младежка възраст получава от Бога силата да изцерява болни с молитва. По неговите молитви е изцерена и дъщерята на императора Гордияна, страдаща от душевно заболяване. По това време той е още на 17 години. След стореното чудо много езичници приемат християнството и пристъпват към Кръщение. За съжаление след Гордиян на престола се възкачва Деций Траян (249 – 251), който подлага християните на най-жестоки преследвания. Именно по времето на това гонение е заловен и свети Трифон. Изправен е на съд за това, че не само е християнин, но и разпространител на християнството. Заради това, че не се отрича от своята вяра, младежът е жестоко бит, прекарва дълго време в тъмница, подложен на нечовешки изтезания и накрая е изведен и посечен с меч до стените на град Никея по заповед на управителя Аквилин.

Защо лозарите и винарите са избрали точно този светец за свой покровител ми е трудно да определя. Смятам, че това е станало още през средновековието, ако не и по-рано, защото съм срещал специална молитва за благословение на градини и лозя към свети мъченик Трифон. В това той да бъде смятан за закрилник на лозарите няма нищо лошо, но е много важно да му отдадем почит както подобава. Ако смятаме, че безумното пиянстване може да бъде извършено в чест на светец мъченик и че това е християнска постъпка, значи, че сме изпаднали в най-дълбока заблуда. Тези алкохолни изстъпления по-скоро са характерни за езическите оргии на божествата Дионис и Бакхус, познати от гръцката и римска митология. Много добре е известно, че християнството никога не е поощрявало пиянството. Тук ще изложа само един откъс от творенията на свети Василий Велики: “Пиянството е майка на пороци, противник на добродетели. То прави от мъжествения човек страхлив, от целомъдрения – страстен. Не знае правда, лишава от благоразумие. Както водата загасва огъня, така и виното въздейства върху разсъдъка… Ето защо, който лишава себе си от разум, който се напие, ще се уподоби на животните”.

А на онези, които си търсят повод да се напият, бих препоръчал да си намерят някой друг и независимо на коя дата ще го направят, да не свързват пиянството си с името на един достоен християнски мъченик.