Иконом Стоян Величков - източник на мъдрост и благост

Свети апостол Павел съветва да помним нашите наставници във вярата /Евр. 13:7/ Според мен, освен че трябва да помним техните уроци, трябва да се постараем те да стигнат и до други християни за тяхна поука и спасение. С основание мога да кажа, че съм имал няколко велики духовни наставници. Не всички от тях са облечени с духовен сан, някои бяха обикновени труженици. Има и някои, които вече не са между живите. С приоритет ,разбира се, са духовниците. Между тях като колос се извисява и образът на отец Стоян. За мен беше повече от задължение да издиря и публикувам биографията му в официалния орган на БПЦ - "Църковен вестник". Убеден съм, че той заслужава да му бъде посветена цяла книга. Той също беше един от многото смирени труженици на Божията нива, които официалната история може и да пропусне, но тези, на които е посветил живота си и Онзи, на Когото е служил неизменно, никога няма да го забравят. Статията излезе във втори и трети брой за 2010 година на ЦВ.

Ставрофорен иконом Стоян Иванов Величков е роден на 6 февруари 1913 година в село Константин, Еленска околия в семейството на Иван Величков Стоилов и съпругата му Елисавета Максимова. Семейството е бедно, родителите по поминък са земеделци, а животът в Балкана е труден. Бащата е бил и разсилен към кметството в селото, разнасял е призовки, биел е барабана, за да извести важните за всички жители съобщения. В семейството се раждат три деца – две сестри и Стоян, като той е средното дете.

Основното си образовение завършва в родното село. Проявява се като буден ученик и това без съмнение му помага, да издържи успешно изпитите в семинарията”. През 1929 година той започва своето обучение в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски и учи в един клас заедно с негово светейшество Българския Патриарх Максим (випуск 28).

Семинаристът Стоян Величков - снимка от албума на випуска

Като семинарист се отличава с изрядна дисциплина и отличен успех. Синовете му и до днес с гордост показват свидетелствата за завършените в духовната школа класове. Издържал успешно държавните изпити, през 1935 година той се прибира у дома.

През 1938 година се венчава за Йорданка Атанасова Стойчева (род. 04.01.1918 г.), тогава е бил на двайсет и пет години. На 9-ти януари 1939 година е ръкоположен за свещеник от Търновския митрополит Софроний (+ 1961). Първоначално служи в село Илаков Рът, Еленска околия.

Така изглежда великотърновския храм "Света Марина" днес

От 25 декември 1946 г. получава назначение в храма “Света Великомъченица Марина”, град Велико Търново. Първоначално живее при къщата към храма, известна като най-старото килийно училище в старата столица. За кратък период от време обслужва и храма “Св. Архангел Михаил” в Търновския квартал Чолаковци (тогава Чолакова махала).

Отец Стоян в първите години на своето служение

Междувременно записва задочно Стопанската академия във Варна. Това е продиктувано от желание за самоусъвършенстване и от необходимостта градските свещеници да имат висше образование. Дипломира се през 1950 година.

Отец Стоян е работлив и разбира от много неща, от строителство, от дърводелство и др. През 1949 година работи два месеца като бригадир в свещеническата бригада в Димитровград.

Семейството на отец Стоян

Има три деца: най-голяма е дъщерята Елисавета родена в годината на неговото ръкоположение – 1939 и двамата сина Иван (род. 1942 г.) и Анастас (род. 1946 г.). Една голяма трагедия спохожда дома на свещеника, през 1958 година Елисавета се разболява и след кратко боледуване на 25 септември умира. Скръбта по нея не угасва до края на живота му. От този ден нататък той всеки ден посещава гроба й със свещица и заупокойна молитва. Със собствените си ръце изработва и поставя гранитния паметник.

Духовното служение на отец Стоян преминава през годините на най-силния атеизъм. Църквата се издържа изключително от продажба на свещи. Храмовете изнемогват за средства. Свещеникът многократно извършва ремонти по молитвения дом и прилежащата към него къща сам, подпомогнат от синовете си. През по-голямата част от времето е председател на църковното настоятелство при храма “Св. Марина”. По-продължително време е служил с иконом Нено Робов и иконом Георги Ибришимов.

Висшето му икономическо образование е от полза при участието му в епархийския съвет на Великотърновска епархия. В определен период от време е бил и касиер в Митрополията. Той стриктно държи за благочинието в храма, за реда в службите. Старае се според силите си, да поддържа молитвения дом в добро състояние. През годините на войнстващ атеизъм, на Богоявление ходи да ръси със светена вода по домовете.

Усърдието в служението на отец Стоян е удостоено с офикии: на 9 януари 1958 година става протойерей, на 30 юли 1968 г. свещеноиконом, а през 1980 година на 18 май е удостоен с офикия ставрофорен иконом.

След 1980 година му е възложено да помага като ефимерий на манастира “Света Богородица” в село Арбанаси, известен с чудотворната икона на Божията Майка.

Със съдействието на църковното настоятелство при храм “Св. Марина” иконом Стоян Величков устройва параклис на името на свети Теодосий Търновски в притвора на църквата (през 1990 г.). И до днес той се използва от свещенството за треби и изповед.

През 1992 година се оттегля от служението при храма, но всекидневно с презвитерата отслужват правило в специално устроената молитвена стаичка в дома му на улица “Тракия”. Продължава да обгрижва и манастира в Арбанаси. Вратата му винаги е отворена за нуждаещи се от молитва, от изповед и от духовен съвет.

Нова скръб го спохожда през 1998 година – на втори януари след продължителни здравословни проблеми умира презвитерата Йорданка. Докато тя боледува, отец Стоян не спира да се грижи за нея. Той изработва нов гранитен паметник за съпругата си и за себе си, като запазва гробно място до нея.

Достигнал почетната възраст 92 години, дочакал внуци и правнуци ставрофорен иконом Стоян Величков се представя в Господа на 2-ри септември 2005 година след продължително боледуване.

Днес четири години след неговата кончина и осем години от последната ни среща полагам старание да си спомня всичко, за което сме говорили, неговите мъдри съвети и бащински наставления.

Колкото и да се опитвам да намеря човек с когото да сравня отец Стоян, опитите ми остават безплодни. Този, иначе невисок, човек имаше такава осанка, такова обаяние и такова духовно излъчване, каквото не притежава никой президент и никой, окачествен от историята като велик за своето време. От него невидимо струеше благодат, очите и устните му безмълвно благославяха. Никога не се е случвало да го видят в храма или извън дома му цивилен дори в най-горещите летни месеци. Идеално изгладените расо и подрасник винаги бяха увенчани със снежно бяла войнишка якичка. За него това беше нещо повече от униформа, защото войникът носи униформата по задължение, а свещеникът я приема доброволно, заедно с нелекия кръст на пастирското служение. Това беше духовник, ясно осъзнал своите отговорности пред Бога.

В спомените си за него снахата Бойка разказва един случай на който става свидетел: Един слънчев ден, недалеч от храма, две учителки водят деца от детската градина. Две от децата забелязват свещеника, който минава по булеварда и започват да се закачат с него: “Дядо попе! Дядо попе!” Едната от учителките се опитва да ги накара да спрат. В този момент о. Стоян се приближава и започва да ги милва с благ поглед. Тогава всички деца буквално се прилепват към свещеника. Около него се образува венец от сини детски престилчици и всички очакват благославящата десница да ги погали.

"Кръщава се Божият раб..."

Близките на иконом Величков си спомнят и друг случай, при който младо семейство иска да кръсти детето си, но се страхува, да не уволнят съпруга от работа. Това са годините, през които за ходене на църква, наистина е можело човек да остане на улицата. Свещеникът предлага да отиде да извърши тайнсвото в дома им, но остава страхът, че съседите от долните етажи на блока могат да ги наклеветят, като го видят да посещява апартамента. Тогава отец Стоян отсича: “Ще го кръстя у дома!” Занася купела в къщи и извършва тайнството, за да даде шанс на още една душа да се роди от вода и дух.

Великотърновският Митрополит Григорий го помни от времето, когато самият той е бил епархийски дякон: “Изряден свещенослужител, ревностен пастир, прекрасен човек. Той с охота преподаваше своя духовен опит на по-младите от него и ги учеше на ред и благочиние.” Отбелязва архиереят в своите спомени.

С най-прекрасни чувства и синовна благодарност го споменава и отец Леонид Сень (от украински произход), който по-късно приема служението и предстоятелството на храм “Света великомъченица Марина”: “Отец Стоян казваше: “Днес ще се учим да правим проскомидия.” Вземаше парче хляб и ни учеше по “Служебника”, как да изваждаме частиците от просфората, как да ги подреждаме стройно като войници върху дискоса. Отделяше много време да поучи по-младите от него на богослужебен ред, на пастирска грижовност.” Наред с това отец Стоян го съветва да бъде снизходителен към хорските приказки, сплетните и интригите.

Още когато напуска служението при “Света великомъченица Марина”, енориашите го срещат и казват, че храма им се струва пуст без него. Много скоро те намират пътя към дома му, за да продължат духовната връзка и да се възползват от мъдростта и опита на последния търновски свещеник от старото поколение.

Деветдесет годишният отец Стоян със синовете си Иван и Анастас

На мен самия ми е трудно да си спомня всичко, което той е казвал по време на разговорите ни. Беше пословично трудолюбив и въпреки високата си интелигентност смяташе, че няма срамна работа. Многократно, като отивах за изповед или съвет, намирах своя духовен наставник да копае градината или да се занимава с някакъв друг физически труд. Той ме пращаше в приемната стаичка и след малко идваше облечен в расо и подрасник. Благославяше ме и усмихнато казваше: “Седни, чедо! Ето, дядо поп изпрати работника да си ходи.” Случваше се да го обезпокоя по времето за следобедна почивка и се извинявах за това, а той ми казваше: “Има време за почивка. Като отида там – на Беляковско шосе (търновските гробиша) ще почивам.”

В своите беседи с мен, свещеникът споделяше, че многократно е подиграван от млади, атеистично възпитани хора: “Случваше се, когато мина покрай гимназията, някой ученик от двора да се провикне: “Кой предаде Левски?”, а друг да му отговори: “Попа го предаде!”” Няма съмнение, че тези думи са наранявали дълбоко в сърцето този прекрасен човек.

Въпреки, че беше прекарал служението си през годините на атеизма, той не можеше да се примири с анархията, която настана след 1989 година, с разкола, с неуредиците в държавата и Църквата. И все пак живееше с надеждата, че: “Водата, която толкова се е размътила, все някога ще се избистри.”

Никак не одобряваше ръкополагането на свещенослужители без ценз, подготовка и образование. Спомняше си годините от семинарията, ясно осъзнавайки, че повечето от нашите студенти по богословие, не получават необходимата школовка за свещеници. Беше наясно, че свещеник наемник, без призвание и пастирска ревност само може да нанесе вреда на Църквата. Той споменаваше практиката на митрополит Софроний, който след смъртта на някой свещеник по селата, не е назначавал веднага друг само за да има човек: “По-добре да няма свещенослужител, но хората да запомнят добрия пастир, отколкото да дойде някой неподходянщ и да ги прогони!” Критикуваше кариеризма при монасите, не харесваше това, че ги пращат да служат като енорийски свещеници. Смяташе, че монахът с пострижението си избира мястото и манастира, затова си служеше със сентенцията: “Гдето косми (пострижение), там и кости (кончина и погребение)!”

Като изповедник и душеприказчик иконом Стоян Величков беше снизходителен. Не харесваше практиката да се записват греховете на листчета, както и въпросниците за изповед. Той смяташе, че христининът трябва да се просвети и тогава да направи изповедта воден от своята съвест. Акцентираше върху това, че вътрешното покайно настроение е по-важно и трябва да предхожда гласната изповед пред духовника. Многократно казваше, че постът трябва да е премерен, според силите и че по-важен е духовният пост. Много често след първата седмица на поста и вземането на свето Причастие, разрешаваше да се премине на облекчен пост с мляко и яйца: “Грижете се да сте добре нахранени! Може да закърпите дрешката и да не купувате нова, но “благоутробието” да е добре нахранено. Чух че диспансера за туберколозно болни край Света гора се е препълнил с пациенти. Жълтата гостенка чука на вратата!”

Наред с това, че приемаше изповедта на своите духовни чада и прощаваше греховете им, отец Стоян сам се изповядваше пред тях. Многократно, след изповедта и разрешителната молитва, сядахме на двете кресла един до друг. Той тихо разговаряше с мен, даваше ми съвети и духовни наставления, и сам споделяше онова, което му тежи: “Ето, хората се оплакват, че нашите свещеници ламтят за пари. Никога не съм притеснявал хората, а пък с празни ръце не са ме отпращали. Например, завчера ходих на една панихида и ми дадоха дванайсет яйца. Нали и това пари струва?! Такива са възможностите на хората.” “Аз от Балкана съм слязъл с тези две ръце, пък ето на, каква къща съм вдигнал и за мен и за децата ми. Господ никога не ме е оставял!”

Въпреки, че съм служил с него като певец само веднъж, разбрах какво значи строг ред на богослужението. За първи и единствен път при служението на “Надгробен плач” на Велики петък не пропуснахме нито един ред. Въпреки моите притеснения, че ще отегчим богомолците и ще се разотидат, отец Стоян не пропусна нито едно стихче. Никъде досега не съм виждал да се служи така.

“Вие ще влезете в следващия век, аз няма да вляза. Дай Боже той да ви донесе повече радости!” Бог запази този прекрасен човек и той дочака третото хилядолетие, за да посреща духовните си чада с благ поглед, да им дава мъдри съвети и да се моли за техните немощи. Сега, когато не мога да целуна десницата му и да поискам благословия, когато този извор на мъдрост и благост пресъхна, аз мога само да кажа: Липсваш ми, отче Стояне, безкрайно ми липсваш!

Нека бъде вечна паметта му! Бог да го прости!

Такъв завинаги ще остане в паметта ми моят духовен наставник

-------------------------------------

Биографичнте данни за ставрофорен иконом Стоян Величков са предоставени от синовете му Иван и Анастас ПопСтоянови, заедно със снимки от архива на свещеника. Изказвам благодарност на близките му за пълното съдействие, което ми оказаха!

Преди да си кажем тежката дума

"Не съдете, за да не бъдете съдени" /Мат.7:1/ Тези думи отправя нашия Господ Иисус Христос към нас - Неговите последователи, към служителите на Църквата, към работниците на Божията нива. Въпрос: дали тази заповед пречи да имаме обективно мнение и обективни критерии за негативните явления около нас? Докъде се простира обективното мнение? Каквито и да са неговите граници, не можем да произнесем присъда над някого, без да го познаваме, без да го изслушаме. И все пак, ако върнем времето назад и се замислим, ще видим, че често го правим или се повлияваме от мнението на други хора. В този материал излагам един пример и разсъждения върху него, свързан с нашето отношение към околните и това, как то може да рефлектира върху цялото Православие. Статията излезе в портал "Православие БГ" със заглавие "Преди тежката дума", забелязах и интересни коментари под нея.

Всеки ден се налага да общуваме с различни хора: в храма, на улицата, в магазина, в службата. Едни ще ни запомнят, други не, едни ни смятат за положителни личности, според други сме хора с остарели разбирания. Това – как ще ни възприемат, до голяма степен зависи от нашето отношение към околните. Често не му придаваме особено значение, а то не е никак маловажно. Духовната практика показва, че само с една дума можем да изцерим човек, да го накараме да полети и пак само с една дума да го провалим и съсипем.

Не винаги осъзнаваме, че носим отговорност за всяка казана от нас думичка, за всяка постъпка, дори за мислите си! Спасителят е казал: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да просляват Небесния ваш Отец.” /Мат. 5:16/ А колкото до мислите: именно те определят нашия облик, нашата визия пред останалия свят, нашето излъчване.

Преди няколко години бях поканен на интересна лекция водена от лекар, занимаващ се с холистична медицина. Няма да споменавам името, защото дамата е известна в цяла България, а също и зад граница. Научих нови интересни неща, освен това, гостенката даде всичко от себе си, за да ни научи на нещо полезно. След края на лекцията поисках да се запозная с нея и да обменя мнение. Когато разбра, че съм завършил богословие, тя каза: „Вие сигурно ще ме анатемосате?!” Уверих я, че нямам подобни намерения. Разменихме координати и продължихме да коренспонираме.

Две години по-късно, при втората ни среща, лекарката сподели с мен: „Знаеш ли, ти си коренно различен от останалите свои колеги. Онези, които съм срещала, са изпълнени със злоба и имат негативно излъчване.” Не се съмнявам, че някой „дълбокоумен” екземпляр с богословска диплома е проявил липса на такт и със злоба е анатемосал нейните методи на лечение. Вероятно затова, в началото тя очакваше и аз да постъпя по същия начин.

Истина е, че нейната медицинска практика взаимства от китайската медицина, от терапевтичните методи на суфите и още много други. Но това още не е основание, да анатемосаме нито лечебните методи, нито самите медици, които ги прилагат. Ние и хората около нас твърде много сме се отдалечили от Бога. Вместо да се превърнем в съсъди на Неговата благодат и с помощ свише да помагаме на околните, повечето предпочитеме, да се бием в гърдите, че сме православни и да си въобразяваме, колко сме духовно извисени. А това, че поведението ни може, не да отблъсне, а да отврати от Православието, слабо ни интерсува.

Може би в програмата на богословските факултети трябва да се въведе дисциплина „мисионерска работа с различни типове хора”?! Не съм убеден, че това ще разреши проблема, защото и тук всичко опира до вътрешната нагласа и степента на духовно развитие. Различни от нас ще срещаме всеки ден и на всяка крачка. Общуването с тях няма как да избегнем, те ще бъдат в трудовите колективи, с които работим, сред нашите приятели и сродници, ще ги срещаме в учрежденията и в магазините. Между тях ще има всякакви: атеисти, симпатизанти на политически партии, агностици, иноверци, инославни и пр. И ако започнем, да се отнасяме към тях предубедено, с негативизъм, без да са ни дали повод, ще бъдем достойни за осъждане в геената огнена. Ако един човек е роден в семейство, принадлежащо към арменската църква, нима трябва от първата среща да му поставим етикета „еретик”, да започнем да го гледаме с подозрение и неприязън. Ако той се стреми в пълнота да изпълнява закона Господен на дело, а ние го заклеймим, само защото не е от нашите. Какво ще спечелим?!

По време на моето следване в богословския факултет нямаше специална дисциплина православно мисионерство. Изучавахме другите религии, „слабите места” в тяхното учение, обучаваха ни, как да опонираме техни нападки срещу нашата вяра. Покойният професор Тотю Коев, /Вечна му памет!/, беше достътъчно мъдър и откровен, да сподели с нас, че обръщането на един атеист, инославен или друговерец не е лесна работа. В случая визираше своя собствен дългогодишен опит. Животът сред атеисти и иноверци ме убеди в неговата правота. Но има и нещо друго, което от собствен опит изкристализира в главата ми: Мисионерската дейност изисква да търсиш индивидуален подход към всеки и да разполагаш с неизчерпаеми запаси от търпение. Богословската наука може много да взаимства от постиженията на съвременната психология. Благодарен съм на преподавателя ми по пастирско богословие архим. Авксентий, който препоръча, да се запознаем с „Въведение в психоанализата” на Фройд. Години по-късно осъзнавам, че за да сме в крак с времето, трябва да разполагаме и с опита на автори като А. Пийз, А. Гарнър, П. Дако, В. Кандыба и други специалисти в областта на общуването, социалната психология, приложната психология, педагогическата психология, дори психотерапията.

Ако ние посрещнем представителя на инославна общност с думи от рода на: „еретик, масон, сектант”, ще постигнем само омраза и враждебност. Никого няма да спечелим за Православието по този начин. Свети апостол Павел съветва: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж...” /Тит 3:10/ Нямаме право и основание да оспорваме неговите думи. Но докато се стигне до момента на съветването, на излагането на нашата гледна точка, може да се наложи да беседваме няколко пъти, да мине месец, а може и повече. Отношенията започват с обичайното, междуличностно, човешко общуване и минава време, докато се стигне до съкровената тема за вярата. Никъде не е писано: „опитай се да му набиеш вярата в главата, пък ако не те послуша, наругай го и го изпрати с ритници!” Освен това, преди да започнем да излагаме, вярата си, трябва да сме наясно, в какво точно и как вярваме, трябва да съберем духовен опит, трябва да положим нужните усилия, вярата ни да бъде подплатена с добри дела /Иак. 2:17/. Иначе ще се превърнем във фарисеи, лицемери и кухи законници.

Всеки, който е имал честта да спори с инославни, е разбрал, че в по-голямата част от случаите, е безсмислено. Целта на повечето е, не да обменят опит, а да покажат своето превъзходство. Затова и апостол Павел съветва, след като сме изложили своята вяра и сме им показали пътя, да се отдръпнем. Още тогава е бил наясно, че в душата на подобни хора са настъпили коренни промени и единственият начин да им помогнем е с молитва. Но и при тези случаи не можем да поставим всички под един знаменател. Има инославни, които могат да бъдат очаровани от Православието чрез хубава църковна музика, чрез интересна книга или някое от творенията на светите отци. Ако един от тях не ни е последвал днес, може да го стори след години. Трябва ли да се отнесем грубо и да оставим негативно впечатление, което рефлектира върху всичко свързано с вярата ни?! Същото е валидно и за атеисти, агностици и пр. Един човек може да твърди, че е атеист, но в душата си да е много по-близо до Бога от мнозина, които са православни само по кръщелно свидетелство. За да разберем, какъв е човекът, трябва да му позволим да изложи своята гледна точка, да намерим сходните неща /например етични принципи/ и да ги използваме като отправна точка. Няма универсална мисионерска стратегия, но едно е валидно във всичи случаи: Ако човекът отсреща не отправя нападки срещу Православието, нямаме никакво основание, да обиждаме, хулим и анатемосваме.

Кадрите, които се подготвят за успешен старт в бизнеса или за кариера в преуспяваща компания, много добре знаят, че към различните партньори в общуването се подхожда по различен начин. Не може подходът ни да бъде идентичен към, инославния, към иновереца, към агностика и към пълния безбожник. Има общочовешки закони, които стъпват на религиозна нравственост и те се наричат добър тон. Затова и ние, в мисионерската си практика трябва да спазваме добрия тон. Трябва също да правим разлика, между хората обвързани с духовни ценности и тези, които само формално принадлежат към някоя общност. В противен случай може да предизвикаме негативна реакция и да съблазним човека отсреща да похули вярата ни.

Православието, в своето мисионерство, не натрапва духовността си пряко волята и интересите на другите. За всяко нещо си има време, място и начин. Същото е валидно и за проповедта. В моята практика се е налагало да общувам с различни типове хора, с най-разнообразни убеждения. Работил съм в различни колективи, с кадри на различно интелектуално ниво. Твърде често, само това, че съм с богословско образование е провокирало техните въпроси. Друг път е предизвиквало ирония и сарказъм. Старал съм се във всичи случаи, да не натрапвам на околните разговори на религиозна тематика. Опитът показва, че по този начин не се печелят хора за Христа. Божествената искра е заложена у всеки човек, духовното дреме в латентно състояние във всяка душа. Но за да стигнем до него, трябва да пробием през шлаката на субкултурата, страстите, атеистичното възпитание. А това иска много труд и неимоверни усилия. Може от десет души, с които разговаряме един да повярва, може трудът ни да даде плодове след години. Това не бива да ни отчайва и обезсърчава. Нашата мисионерска дейност не се изразява само в проповедта на евангелието, а в цялостния ни начин на живот.

Ще се върна към примера, с който започнах. Разговаряме с високо ерудирана личност, с медицинско образование, автор на няколко книги, със стотици излекувани благодарни пациенти. Без никой да ни напада, ние заемаме отбранителна позиция, започваме да плюем и хулим. И с какво основание?! С какво сме по-добри?! Този човек просто е изпълнявал своя лекарски дълг. Правил го е с любов и загриженост, без да трови болните с медикаменти. В едни случаи ги е насърчавал, да разгърнат Божия образ в себе си, да се изцерят с дарените от Твореца сили. В други е препоръчвал подходяща диета и природни средства. И понеже някои методи на лечение са косвено свързани с други религии, ние си позволяваме да съдим. А защо ние не можем да изцерим с молитва или тъй, както са правили Христос и апостолите?! Защото нямаме вяра, защото нямаме ум Христов, защото сме затънали в собствената си гордост и пороци! А може би не ни достига и любов?!

Няколко ползотворни разговора, изпълнени с духовност, доказаха, че тази жена, която смятам за добър приятел, не само познава Православието, но го познава в детайли. Нещо повече, многократно е насочвала свои пациенти към духовно-благодатните лечебни средства на Църквата като вяра, пост, молитва, маслосвет, водосвет и пр. Освен, че успя да ме убеди в своята твърда принадлежност към Православието, тя още веднъж по косвен начин ми напомни, че Бог не е тиранин и жесток съдник, а Любов, Надежда, Милосърдие, Справедливост, Мъдрост, Светлина. Така още веднъж бидоха посрамени моите колеги, които дори не бяха си направили труда, да проведат един цивилизован разговор с нея. Затова, преди да произнесем своята тежка дума, преди да осъдим, преди да заклеймим и анатемосаме, нека изслушаме, нека проявим такт и разбиране, нека облагородим себе си!

Хармоничното семейство в прегръдката на големия брат

Голяма простотия беше преди няколко години екипът на шоуто "Биг Брадър" да вкара в къщата манекенката Виолета Здравкова заедно с малката й дъщеря. Оказва се, обаче, че простотията не ходи по гората, а по хората. Новата инициатива - семейният "Биг Брадър" доказва, че тя просто няма ограничения. От новините се вижда, че на кастинга са се явили доста семейства и др. двойки. Дори някакви се бяха оженили специално, за да се явят на кастинга и да влязат в къщата, където да вземат акъла на зрителите и разбира се - наградата. Моето становище по въпроса излезе на страницата на Православие България. Снимката показва, как е изглеждала къщата - луксозен затвор в някой от предишните сезони на шоуто.
Междувременно открих в мрежата петиция против участието на деца в "Биг Брадър", който желае може да ползва линка и да подкрепи борбата срещу злоупотребата с деца на адрес: http://bgpetition.com/za_decata_na-Bulgaria/index.html.

За първи път чух за новата инициатива на „Биг Брадър” в края на миналата 2009 година. Още тогава нещо вътре в мен възнегодува против формата на провеждане на популярното риалити шоу. Една от основните причини беше, че организаторите от „Нова телевизия” целят да вкарат вътре цели семейства с децата им, или двойки живеещи на семейни начала, но с общо дете.

Откровено казано, никога не съм бил симпатизант на шоуто, макар че от коментарите на околните винаги научавах, какво става в къщата.
Всъщност, ако трябва да бъдем откровени, това е поредното зрелище подхвърлено, за да отвлече вниманието на обикновения българин, както от глобалните, така и от неговите собствени проблеми. Но в случая имам допълнителни основания за безпокойство.

Според рекламата, целта е търсенето на най-хармоничната семейна двойка. Наградата също си я бива 200 хиляди лева, нов апартамент и нов лек автомобил. Убеден съм, че немалко българи биха се изкушили с надеждата, да осигурят по-висок стандарт на семействата си, особено в условията на масова бедност и безработица, подсилени от световната финансова криза.

Ако се вгледаме по-внимателно и анализираме фактите, ще видим, че големият брат се опитва да излъже, както зрителите, така и участниците в шоуто.

Защо смятам така?

На първо място целта: привидно тя е търсенето на най-хармонична семейна, /или живееща на семейни начала/, двойка. Няколко семейства ще влязат в специално подготвени апартаменти, с децата си /ако имат такива/ и ще се опитат, да представят пред българските зрители, как тяхното семейство живее в мир и любов. Опитът показва, че по-голямата част от зрителската аудитория се вълнува, не толкова от семейната хармония, колкото от интимните тайни, от семейните кризи, от сплетните, скандалите и интригите. И вместо хорицата да си правят труда, да ги търсят, като се ровят в живота на съседи или на други познати, тук всичко им се сервира неподправено от екрана на телевизора. Всеки ще има пълната възможност да обсъди пред синия екран или в службата по избор всеки един от участниците, семейните отношения на една или друга двойка, начина, по който си възпитават децата. Нещо повече: гасуването с sms-и превръща зрителя в пряк участник, който се разпорежда със съдбата на живущите в къщата.

Друг важен елемент е, че никъде в рекламите не споменават: докъде се простира ролята на организаторите. Имаше случай при един от първите сезони на „Вип Брадър”, при който в студиото бе организирано жури, оценяващо популярните личности. То решаваше, кой да напусне, кой е интересен, тоест полезен за шоуто и кой не им върши работа. Разбира се, участниците в къщата не знаеха нищо за това, а външната намеса нажежаваше до червено отношенията между тях. Твърде вероятно е и в този сезон да бъде наето жури, което да се разпорежда с живота на семействата в къщата. Нещо повече, логично е, защото все някой трябва да поставя оценка за това, доколко са хармонични семейните им отношения.

Когато става въпрос за оценяване, неминуемо на дневен ред излиза въпросът: какви ще бъдат критериите за оценяване? От гледна точка на жури, в което участват психолог, семеен консултант или някакъв друг вид специалисти, те биха могли да бъдат все пак обективни. Но когато става въпрос за оценяване от страна на публиката, центърът на тежестта се измества. Една от причините за това е, че семейните ценности отдавна нямат връзка нито с българската, нито с християнската традиция. Има немалко хора, за които изневярата е съвсем в реда на нещата. Един такъв зрител мъж, е склонен да гласува, за семейна двойка, при която съпругът флиртува със съседката. Целта ще бъде, не толкова да се оцени най-хармоничната двойка, колкото да летят кратки съобщения с оценки от мобилните телефони и да пълнят сметките на операторите.

Има някои неща, които не мога да подмина от християнска гледна точка. Едно от тях е съжителството на семейни начала: Не че изпитвам носталгия по времето от преди 1990 година, но в този период имаше строга забрана за такъв тип съжителство. Години по-късно осъзнавам, че въпреки тоталитарните и идеологически подбуди, тази стратегия се явява превенция срещу доста нередности. Една от причините е, че днес на семейни начала живеят и непълнолетни, без това да впечатлява никого. Въпреки, че някои все още са склонни да спорят, дали Църквата трябва да признае гражданския брак, той все пак е юридически оправдан и всеки поема своите отговорности. Участието на двойки, живеещи на семейни начала би поощрило от екрана тази порочна практика. Има страни, където съжителството без брак цели, да избегне неразторжимата католическа венчавка. Но за България, като страна с исконни християнски традиции, да се прокламира незаконно съжителство си е чиста проба целенасочено развращаване на нравите.

Друг сериозен негатив е издигането в култ на щастието и земното благоденствие. Десетилетията на преживян атеизъм, не само ни откъснаха от християнските ни корени, но създадоха фалшивите ценности на земното благоденствие. Това доведе до отхвърляне на всичко духовно и стремеж към егоистично лично щастие /често за чужда сметка/, към стремително усвояване на все повече материални придобивки. Именно това предлага „Биг Брадър”. Не само го предлага, превръща го в цел! Цената за нейното постигане е доброволно затворничество, капсулиране в една неестествена среда за живот, разголване на личното до най-малки подробности. Дори най-хармоничната семейна двойка в такава среда би могла да преобърне отношенията си на сто и осемдесет градуса. Съвременните медии рядко представят случаи, при които едно семейство може да бъде щастливо и в бедност. Те много по-често ни дават за сравнение стандарт на живот недостижим за нашите материални възможности. Карат ни да завиждаме и да страдаме от това, че живеем в една ненормална държава, в която за да успееш трябва да се продадеш, да направиш компромис със съвестта си. В този случай шоуто също иска да направиш един голям компромис, да продадеш хармонията и спокойствието си за един залог, който не е много сигурно дали ще получиш. Защото всеки влиза с идеята, че ще спечели голямата награда, но само една двойка ще стигне до финала. Каква точно ще бъде цената на голямата награда, все още не е съвсем ясно, но във всички случаи участниците ще продадат нещо духовно, с намерението да получат материални блага. Това твърде много прилича на сделка с лукавия, но както добре знаем, в нея рогатият винаги печели.

Един изключително сериозен и според мен недообмислен негатив, е мястото на децата в семейния сезон на „Биг Брадър”. Знаем, че тяхната естествена среда е семейството, но наред с това, те имат нужда от разходки сред природата, от общуване с други техни връстници /при това не натрапени участници в риалити шоу/. Имат нужда от игри, от спортуване, от забавления и от още един куп други неща, които Големият брат едва ли ще им осигури в пълнота. Те ще трябва да се разделят за дълго време с детската градина, с училището, с другарчетата и съучениците си. Ще бъдат поставени в ненормални условия, капсулирани, затворници и пр. Съвсем естествено това може да доведе до психически разстройства или най-малкото до сериозни конфликти с родителите. Нали именно те ще ги вкарат в тази неестествена среда?! Последствията могат да бъдат травми, които да бъдат лекувани десетилетия и разрив с най-близките. Вероятно никой не си дава сметка, какво точно ще преживеят децата, в случай на разочарование, в случай, че семейството не спечели голямата награда. Това отново е една травма, защото детето прави голяма жертва за своите родители, а в случай на загуба, тя са обезсмисля. И ако разголването на живота на публичните личности /”Вип Брадър”/ е нещо нормално за жълтата журналистика, то разголването на живота на едно дете или на обикновен български тийнейджър е нещо, което преминава границата. Малцина от обикновените хора си дават сметка, какво значи да си публична личност и какви негативи води след себе си. Просто няма място за съмнение, че жълтите вестници ще се занимават, както с родителите, така и с децата. А това, че някоя статия може да травмира: на кого ли му пука!? Възпитателният ефект на това начинание също подлежи на сериозна критика. Вместо възпитаване в здрав морал, имаме налице реален пример, как да забогатееш лесно, как да направиш компромис със съвестта си и да постигнеш целта. В този случай няма да се спирам върху факта, че тази земна награда е суетна и преходна, че вместо щастие може да донесе нещастие.

Основателно си задавам въпроса: защо мълчат правозащитните организации и службите за закрила на детето?! Налице е явно посегателство върху правата на деца, както от страна на една медия, така и от страна на техните собствени родители. Онези, които са следили участието на Виолета Здравкова във „Вип Бръдър”, вероятно си спомнят негативната реакция на нейната дъщеря, която в края на краищата се наложи да напусне къщата. Дори да наемат частни учители за децата, това няма да замести естествената им среда в училище. С това не искам да твърдя, че средата там е идеална, но все пак е тази, с която са свикнали, там са техните приятели, учители и пр. Друг изход е, да ги поверят на баби, дядовци и други близки за временна грижа. Имам горчив педагогически опит с деца оставени за временно отглеждане при баби и дядовци, роднини и познати. В никакъв случай те не могат да заместят пълноценно грижите на майката и бащата. Последствията започват от занижения успех и лошата дисциплина и свършват с безразборни полови връзки, употреба на наркотици и други криминални прояви.

В електронното издание на вестник „Дневник” попаднах на статия, която информира, че британският „Биг Бръдър” прекратява излъчването си, защото се е изчерпал като продукция. Дали този напън от страна на организаторите не е показателен, че и българското шоу губи популярност и зрителите са започнали да му обръщат гръб? Кабелните и сателитните оператори ни предоставят все повече нови програми, състезания, шоута, томболи, игри за пари и пр. Остават валидни и днес пророческите думи на преподобни Козма Етолийски, че „дяволът ще влезе в сандък в домовете на хората”. Бог е дал на човека свободна воля, да избере дали да пусне лукавия в дома си от телевизионния екран или да натисне клавиша на дистанционното. И когато свикне да живее без него, в живота му наистина ще настъпи хармония, защото ще остави място за Бога.

Колкото до избора и класирането на хармоничната двойка: Българските зрители вече станаха свидетели на бързия крах на едно семейство – Миро и Елена в единия от сезоните на „Биг Брадър”. Вярно е, че Миро спечели голямата награда, но загуби съпругата си, изгуби нещата, за които бяха мечтали двамата заедно. Станахме свидетели и на „хармоничните” отношения между Райна и Константин /”Любов ли е или земетресение?”/. Убедено мога да кажа, че съвременния българин е изгубил всякакви критерии за това, що е семейна хармония. В повечето от случаите за хармонично се счита семейството с преуспял бизнес, с хубава кола, с най-съвременно и модерно жилище. Нещата пак се измерват с материалните постижения, духовното пак отсъства. В основата на хармонията, без съмнение стои любовта. Но и за нея възгледите днес са твърде разностранни. За едни се изчерпва с междуполовите отношения, за други тя дори не съществува. Малцина са онези, които са отваряли Новия завет на страниците на тринадесета глава от Посланието на св. апостол Павел до коринтяни, за да разберат, че тя е: „дълготърпелива, пълна с благост” и пр.

За да има хармония в една семейна двойка, тя трябва да е израстнала духовно и да е осъзнала своите отговорности. Съпрузите трябва да са достътъчно зрели, за да поемат задълженията си, както спрямо другия, така и спрямо децата си и към обществото. И трябва да има в изобилие любов! Но не тази похотливата и егоистична, която възпяват поп-фолк певачките, а именно такава „дълготърпелива, пълна с благост, която не завижда, не се превъзнася, не безчинства, не дири своето” /1Кор. 13:4, 5/. Без нея просто не може да стане...

Да бъдеш /стихотворение-клипче/

Това е първото видео публикувано тук. Нека бъде поздрав за всички приятели и посетители на блога! Стихотворението "Да бъдеш" е публикувано първо във виртуална библиотека "Словото", но по-късно го видях препубликувано и на други места. Преди две години го приведох във вид на презентация, а неотдавна и във вид на видеоклип. Презентацията е качена в http://www.slideshare.net/. Може да бъде изгледано и на сайта на Youtube. Желаещите могат да изтеглят презентацията от ТАЗИ СТРАНИЦА.

ДА БЪДЕШ ... 

 

Да събираш капки утринна роса, 

за да напоиш с нея жадните. 

Да посадиш дърво, 

за да се хранят с плодовете му гладуващите. 

Да стоиш навън в мразовитата зима, 

за да стоплиш в шепи измръзналото птиче. 

 Да свалиш последната дреха от гърба си, 

за да облечеш опърпания просяк. 

Да обикнеш всички сирачета на земята, 

сякаш наистина са твои деца. 

Да съградиш къща, 

за да приютяваш всеки странник и бездомник. 

Да събираш клони в гората, 

за да стоплиш дома на бедната вдовица. 

Да спестиш пари, 

за да купиш с тях играчки за децата на бедните. 

Да изцериш с топла дума 

всяка рана в душата на ближния. 

Да разделиш последния си къшей хляб 

с потропалия на вратата непознат. 

Да се стопиш и попиеш в земята, 

за да съживиш увехналото цвете. 

 Да изгориш като факел, 

за да дадеш светлина на слепите. 

Непостижимо е, 

но може би точно това означава,  

Да бъдеш истински човек!

Нова година нов късмет! Бум! Бум! Бум!

Малко носталгични разсъждения свързани с идването на новата 2010 година публикувани в "Национална мрежа за хора с увреждания".

Дочакахме я... С надеждите да ни донесе нещо по-добро от предишните, да изплуваме в личен и национален план, да успеем да реализираме мечтите и надеждите си.
Дай Боже! И преди всичко, дай Боже здраве!

Какви хубави фоейрверки може да се видят по празниците в небето на някои големи градове...
Едно време, като деца излизахме на терасата при всяко посрещане на новата година, за да гледаме празничната заря. Сега още преди да се е мръкнало започват гърмежите. Горкото ми куче, в дванайсет започна такава канонада, такова гърмене и трещене, святкане и миризма на барут, че то подви опашка и се покри в пълна неизвестност до сутринта. При цялата тази новогодишна мания по експлозивите и фойерверките, очарованието на традиционната заря се изгуби някъде далече в миналото... Зарята загуби своя магнетизъм и престана да радва окото. Защото при професионалната подготовка всичко е програмирано, а тук хвърчи огън и ехтят гърмежи от всякъде. Всеки търси да изрази радостта си като изтрещи с някоя пиратка, бомбичка, ракета, пищов или нещо друго. Чак и аз се заразих от всеобщата мания и гръмнах два пъти. Просто не разполагах с повече муниции, може би за хубаво.
И все пак, въпреки че нещата не са както преди, празник е, нова година е!

БУМ! БУМ! БУМ!

Нова година, нов късмет!

НАЗДРАВЕ!