четвъртък, 5 август 2010 г.

На баща ми

С баща ми бяхме хора от различни поколения, с различни разбирания. Той искаше да бъде като него и това често създаваше разминавания в отношенията ни. Но няма как да пропусна факта, че беше човек пословично трудолюбив и отдаден на другите. Той си отиде от този свят през 2003 година. Беше наистина крепост и опора на семейството си. Стихотворението е писано през 2002 година. То е едно от петте, с които се представям в общинския сайт Вестител-bsl.

Плетачо на дантели стоманени,
не ще ли спрат ръцете уморени,
отпуснати на твоите колене.
Приседнал и отправил взор към мене,
ти пак безмълвно с погледи ме питаш,
ще можеш ли от утре да разчиташ,
да взема твоя метър, твойте клещи
и любовта в сърцето ти горещо.
Дали ще тръгна с тях из този град
и с тежкия железен занаят,
по твоя път за хляба да се боря?
Дали ще има плод и твоят корен?
И в себе си таиш добри надежди,
със труд и пот живота да подреждам.
Желаеш да съм син трудолюбив,
но моля те не смятай ме ленив!
В живота си избрах една съдба,
и друга днес е моята борба.
Родът ни, татко, в грях и блуд пропадна,
и чакат ме души за слово жадни.
Очаква ме под слънцето една
духовна, камениста целина,
и в нея слово с пълни шепи сея,
и чакам плод да се роди от нея.
И докога ще бъде тъй не знам,
ала сърцето тегли ме натам.
Как искам над греха да победя,
и нов духовен дом да съградя
в пределите на моята обител –
едно сърце – сърцето на строител...